Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Въпреки легендите, които се носят за мен, твърде малко съм обичал младостта, собствената — по-малко от всяка друга. Сама по себе си тази толкова прехвалена младост ми се е струвала най-недодяланият период от живота — неясен, неуловим, уязвим и безформен. От само себе си разбира, че открих известен брой прекрасни изключения от това правило, две или три от които възхитителни, а сред тях ти, Марк, бе най-чистото. Що се отнася до мен, на двадесет години бях почти същият, какъвто съм днес, но без нужното постоянство. Всичко в мен не беше лошо, но можеше да бъде: доброто или най-доброто съжителствуваше с най-лошото. Не мога да мисля без срам за невежеството си по отношение на света, който смятах, че познавам, за нетърпението си, за лекомислените си амбиции и за грубата си ненаситност. Дали да си призная истината? В Атина, сред този живот на учение, където удоволствията имаха своето дължимо място, аз копнеех не за самия Рим, но за атмосферата на мястото, където непрестанно се решаваха и пререшаваха световните дела, за шума на скрипците и предавателните колела в механизма на властта. Царуването на Домициан беше вече към края си; братовчед ми Траян, който се бе покрил със слава на рейнските граници, се превръщаше в народен герой; испанският род пущаше корени в Рим. В сравнение с този свят на непосредственото действие любимата ми гръцка провинция изглеждаше заспала сред праха на отживели времето си идеи, а политическата пасивност на елините ми приличаше на долна проява на бягство. Моята жажда за власт и за пари, която често е първата проява на жаждата ни за власт, а също и за слава, ако трябва да дадем това хубаво и пламенно име на нетърпението си да се прочуем, беше неоспорима. Към това се прибавяше и смътното усещане, че макар и по-назад в много отношения, Рим печели предимство с това, че изисква от гражданите си, или поне от сенатското или коннишкото съсловие, да участвуват във важните държавни дела. Бях стигнал до такова състояние, при което чувствувах, че и най-баналният спор за вноса на египетско жито би ми дал повече знания за държавата, отколкото цялата „Държава“ на Платон. Няколко години преди това, още като млад римлянин, привикнал на военната дисциплина, забелязах, че разбирам по-добре от учителите си войниците на Леонид и атлетите на Пиндар. Напуснах сухата и слънчева Атина заради града, където покрити с тежки тоги мъже се борят срещу февруарския вятър, където разкошът и развратът са лишени от привлекателност, но където и най-незначителните решения засягат съдбата на част от света и където един млад и не много глупав, ала любознателен провинциалист, вярващ, че се подчинява само на най-груби амбиции, щеше постепенно да ги загуби ведно с осъществяването им, да научи да се мери с хората и нещата, да заповядва и — което в крайна сметка може би не е така маловажно — да бъде полезен.

Всичко не беше дотам добро в издигането на добродетелната средна класа, която заемаше изгодни позиции с оглед на предстоящата смяна на режима: политическата честност печелеше битката с помощта на твърде съмнителни средства. Предоставяйки цялата административна власт в ръцете на свои приближени, Сенатът допринасяше още повече за изолирането на доведения до безизходица Домициан, новите хора, с които ме свързваха роднински връзки, може би не бяха много различни от онези, на чието място щяха да дойдат; бяха най-вече по-малко покварени от властта. Провинциалните ми братовчеди и племенници се надяваха поне на някои по-низши служби, а от тях се искаше да изпълняват честно задълженията си. Аз също получих своя дял: бях назначен за съдия по наследствените дела. От този скромен пост наблюдавах последните схватки от смъртоносния двубой между Домициан и Рим. Императорът бе загубил всякаква опора в града, където се задържаше само с цената на многобройни екзекуции, които ускоряваха края му; цялата армия кроеше планове за смъртта му. Не разбрах много нещо от тази битка, по-съдбоносна от битките на цирковата арена; към притиснатия до стената тиранин изпитвах само високомерното презрение на ученика на философите, какъвто бях тогава. Следвайки съветите на Атиан, изпълнявах задълженията си, без много да се занимавам с политика.

Тази година на труд почти не се различаваше от годините на учение: не познавах правото; в съда имах щастието да бъда колега на Нераций Приск, който се съгласи да ме обучава и който остана мой правен съветник и приятел до края на живота си. Той принадлежеше към онези редки умове, които, познавайки дадена специалност из основи, я виждат, тъй да се каже, отвътре, от една недостижима за непосветените гледна точка, но запазват заедно с това чувството за относителната й стойност всред общия ред на нещата и я измерват с човешка мярка. По-вещ в практиката на закона от всичките си съвременници, той никога не се колебаеше пред полезните нововъведения. Благодарение на него по-късно успях да проведа известни реформи. Налагаше се да помисля и за друго. Бях запазил провинциалното си произношение и първата ми реч в съда предизвика буря от смях. Възползувах се от връзките си с актьори, което възмути семейството ми: уроците по дикция бяха в продължение на дни и месеци най-тежкото, но и най-приятното ми задължение. Те бяха и най-добре пазената от всичките ми тайни. Дори развратът се превръщаше в учение през тези трудни години: опитвах се да бъда в крак със златната римска младеж, но никога не успях напълно. С малодушието, свойствено за тази възраст, чиято чисто физическа смелост се изразходва другаде, аз само наполовина имах доверие в себе си; надявайки се, че ще заприличам на другите, потисках или насилвах своята природа.