Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Не ме обичаха много. Впрочем нямаше и защо. Известни мои черти, например любовта ми към изкуството, които минаваха незабелязани у атинския ученик и които щяха да бъдат повече или по-малко приети от всички у императора, бяха пречка за офицера и сановника в първите му стъпки към властта. Моето елинофилство, което ту демонстрирах, ту скривах непохватно, предизвикваше насмешка. В Сената ме наричаха гръцкият студент. Това сложи началото на моята легенда — променливо и загадъчно отражение, съставено наполовина от постъпките ни, наполовина от онова, което мисли за тях простолюдието. Безсрамни тъжители ми изпращаха жените си, ако знаеха за връзката ми с нечия сенаторска съпруга, синовете си, когато безразсъдно излагах на показ увлечението си по някой млад мим. Изпитвах удоволствие да смущавам с безразличието си тези хора. Най-жалки бяха тези, които, за да ми се понравят, разговаряха с мен за литература. Тактиката, която изработих на тези посредствени длъжности ми послужи по-късно при императорските ми аудиенции: да се отдадеш напълно на всеки за краткото време на аудиенцията, да заличиш от света всичко, за да оставиш за момента само този банкер, ветеран или вдовица; да отдадеш на тези затворени в тесните рамки на своето съсловие най-различни хора цялата учтивост и внимание, които в най-хубавите митове подаряваш на себе си, да видиш как същите хора почти неизбежно се възползуват от твоето благоразположение, за да се надуят като жабата от баснята, и накрая сериозно да посветиш малко от мислите си на техния проблем или дело. Също както в кабинета на лекаря пред мен се разпалваше ужасът на стари омрази, проказата на лъжите. Мъже срещу жени, бащи срещу деца, отделни родове срещу всички: малкото уважение, което изпитвах към семейната институция, не можа да устои на това. Не презирам хората. Ако беше така, нямаше да имам никакво право, нито основание да се опитвам да ги управлявам. Знам, че са суетни, невежи, алчни, неспокойни и способни на всичко, за да успеят, за да се издигнат дори само в собствените си очи или просто за да си спестят страданието. Зная, че съм като тях, поне на моменти, или бих могъл да бъда като тях. Разликите, които забелязвам между другите и мен, са твърде незначителни, за да натежат в крайната равносметка. Старая се поведението ми да бъде еднакво отдалечено и от хладното превъзходство на философа, и от наглостта на един Цезар например. И най-пропадналите хора имат нещо светло в себе си: този убиец свири прилично на флейта; надзирателят, който раздира с бич тялото на роба, е може би добър син, а този глупак би разделил с мен и последния си залък хляб. Малко са онези, които не бихме могли да поучим удачно. Голямата ни грешка е, че се опитваме да постигнем от всеки точно тези добродетели, които той няма, и че пропускаме да развиваме онези, които притежава. За стремежа към тези частични добродетели тук ще изложа онова; което по-рано казах със страст за стремежа към красотата. Познавал съм безкрайно по-благородни и по-съвършени от мен хора, като баща ти Антонин; общувал съм с не малко герои и даже с няколко мъдреци. Повечето хора са непостоянни както в доброто, така и в злото, недоверието им, повече или по-малко враждебното им безразличие се огъва прекалено бързо, почти неприлично, и се превръща твърде лесно в признателност, в уважение, впрочем може би също така краткотрайни; дори егоизмът им може да бъде насочен към полезни цели, винаги се учудвам, че не съм бил мразен от повече хора; имал съм само двама или трима ожесточени врагове, за което, както винаги, бях отговорен отчасти. Някои са ме обичали; същите са ми дали много повече, отколкото съм имал право да изисквам от тях или дори да се надявам — смъртта си, а понякога и живота си. И божеството, което носят в себе си, често се разкрива при смъртта им.

Чувствувам, че има едно-единствено нещо, в което превъзхождам повечето хора; аз съм едновременно и по-свободен, и по-обвързан, отколкото се осмеляват да бъдат те. Почти всички недооценяват както истинската си свобода, така и действителната си зависимост. Проклинат оковите си, а понякога, изглежда, се гордеят с тях. От друга страна, времето им минава в суетни волности; те дори не са способни да си изковат макар и най-леките вериги. Що се отнася до мен, стремил съм се повече към свободата, отколкото към властта, към властта — само защото отчасти гарантира свободата. Това, от което се интересувах, не бе философията на свободния човек (всички, които се опитваха да правят това, ме отегчаваха), но един вид техника: исках да намеря пресечната точка, в която волята ни се слива със съдбата, където дисциплината подпомага човешката природа, вместо да я ограничава. Бих искал да разбереш, че тук не става дума за непреклонната воля на стоика, чиято власт преувеличаваш, нито за някакъв абстрактен избор или отрицание, които биха били обида към условията на нашия богат и безкраен, съставен от предмети и тела свят. Мечтаех за по-съкровена съпричастност или за по-гъвкава добронамереност. За мен животът бе кон, чиито движения стават твои, но след като си го дресирал възможно най-добре. В последна сметка, тъй като всичко е бавно и неусетно решение на духа, който увлича след себе си тялото, аз се стараех да достигна постепенно до едно почти абсолютно състояние на свобода или зависимост. Физическите упражнения ми бяха полезни в това отношение; диалектиката също не ми вредеше. Най-напред се стремях към простата свобода на незаетите мигове. Всеки добре организиран живот има своите и който не е способен да си ги осигури, не умее да живее. Отидох още по-далече: открих едновременната свобода, при която две действия или две състояния са възможни в едно и също време. По примера на Цезар се научих както да диктувам много текстове едновременно, така и да говоря, четейки. Изнамерих такъв начин на живот, при който и най-тежката задача можеше да бъде изпълнена отлично, без да ме ангажира изцяло; в същност понякога съм дръзвал да си поставя за цел да отхвърля самото понятие за физическа умора. В други случаи практикувах метода на редуваща се свобода: вълненията, мислите и заниманията ми трябваше да могат да бъдат преустановени всеки миг и отново подновени; увереността, че мога да ги изгоня или повикам като роби, им отнемаше всяка възможност да ме тиранизират, а на мен — всякакво чувство за зависимост. Постигнах нещо повече: организирах целия си ден около една любима идея, с която не се разделях; всичко, което би могло да ме обезсърчат или да ме отвлече от нея — начинания или работа от друг характер, незначителни приказки, хилядите ежедневни случки, — се опираше на моята идея като лозница около колона. Друг път правех точно обратното — раздробявах до безкрайност: всяка мисъл, всеки факт биваха разчленени и разделени на значителен брой по-малки и по-лесни за овладяване мисли или факти. Трудните за вземане решения се разпадаха на рояк по-малки решения, вземани едно след друго, всяко едно водещо до следващото, станали по този начин неизбежни и лесни.