Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Траян се намираше начело на войските ни в Долна Германия; дунавският гарнизон ме изпрати там, за да поднеса поздравленията му на новия наследник на империята. Бяхме спрели да нощуваме в Галия, на три дни път от Кьолн, когато се получи известието за смъртта на Нерва. Изкуши ме мисълта да изпреваря императорската поща и лично да занеса на братовчед си новината за идването му на власт. Потеглих в галоп и пътувах, без да спирам никъде освен в Трир при шурея ми Сервиан, който живееше там в качеството си на управител. Вечеряхме заедно. Слабата глава на Сервиан бе размътена от императорски мечти. Този двуличен човек, който се стремеше да ми навреди или най-малкото да ми попречи да се харесам, реши да ме надхитри, като изпрати свой куриер до Траян. Два часа по-късно бях нападнат при брода на една река; нападателите ни раниха моя ординарец и убиха конете ни. Ние обаче успяхме да заловим един от тях, бивш роб на моя шурей, който призна всичко. Сервиан би следвало да си даде сметка, че не може да попречи така лесно на един решен да продължи пътя си човек освен с цената на убийство, за което не му достигаше смелост. Бях принуден да извървя пеша десетина мили, преди да срещна един селянин, който ми продаде коня си. Пристигнах в Кьолн същата вечер, изпреварвайки с няколко левги куриера на Сервиан. Това приключение се увенча с успех, затова и бях приет още по-радушно от войската. Императорът ме задържа при себе си в качеството ми на трибун във Втория легион, наречен Верният.

Прие новината за идването си на власт с възхитително самообладание. Отдавна го очакваше и то с нищо не променяше плановете му. Оставаше такъв, какъвто винаги е бил, какъвто щеше да бъде до смъртта си — военачалник; но неговото достойнство се състоеше в това, че благодарение на своето чисто военно схващане за дисциплината си бе създал точна идея за онова, което се нарича държавен ред. Поне в началото всичко се подчиняваше на тази идея — и военните му планове, и завоевателските му намерения. Император-воин, но съвсем не воин-император. Не промени нищо в начина си на живот; в скромността му нямаше нито предвзетост, нито високомерие. Докато армията ликуваше, той приемаше новата си отговорност като част от ежедневието, изразявайки простодушно задоволството си пред своите близки.

Не му вдъхвах особено доверие. Беше ми братовчед, по-възрастен от мен с двадесет и четири години, и след смъртта на баща ми — един от двамата ми настойници. Изпълняваше семейните си задължения с провинциална сериозност; беше готов да направи невъзможното, за да ме издигне, ако се окажех достоен, както и да бъде по-строг, отколкото към всеки друг, ако проявях некадърност. Към младежките ми лудории се отнасяше с възмущение, което не бе съвсем неоправдано, но което се среща само от страна на семейството; впрочем дълговете ми го дразнеха много повече, отколкото нередовният ми живот. Други мои черти също го безпокояха: слабо образован, той изпитваше трогателно уважение към философи и учени, но едно е да се възхищаваш отдалеч на великите философи, а съвсем друго — да държиш край себе си един прекалено запознат с литература млад офицер. Като не знаеше какви са принципите и задръжките ми, считаше, че съм лишен от тях в следователно — безпомощен спрямо себе си. За моя чест никога не допуснах грешката да пренебрегна служебните си задължения. Името ми на добър офицер го успокояваше, но за него си оставах само млад надежден трибун, който следва да бъде наблюдаван отблизо.

Едно събитие в частния ми живот едва не ме провали наскоро след това. Бях покорен от едно красиво лице. Привързах се страстно към един младеж, на когото императорът също бе хвърлил око. Приключението бе и преживяно като такова. Някой си Гал, секретар на Траян, който отдавна считаше за свое задължение да му дава подробен отчет за дълговете ми, ни издаде на императора. Гневът му беше безграничен; това бе неприятно изпитание за мен. Някои приятели, между които Ацилий Атиан, направиха всичко възможно, за да смекчат упоритото му и доста смешно озлобление. Най-сетне той отстъпи пред молбите им и сдобряването ни, най-напред твърде неискрено и от двете страни, беше по-унизително за мен, отколкото гневните сцени преди това. Признавам, че запазих безмерна омраза към този Гал. Доста години след това бе осъден за фалшификация на официални документи и това бе най-сладкото отмъщение за мен.

Първият поход срещу даките започна през следващата година. И по вътрешно убеждение, и по политически съображения винаги съм бил противник на войната, но нямаше да бъда нищо повече от обикновен човек, ако големите начинания на Траян не бяха заразили и мен. Гледани най-общо и от разстояние, тези военни години са измежду най-щастливите в живота ми. Началото бе тежко или поне ми се стори така. Заемах само второстепенни длъжности, тъй като не си бях възвърнал напълно благоразположението на Траян. Обаче познавах страната и знаех, че съм полезен. Почти несъзнателно, от зима на зима, от лагер на лагер и от битка на битка, в мен нарастваше чувството на съпротива към политиката на императора; ала по това време нямах нито правото, нито задължението да изразя гласно възраженията си; впрочем никой не би ме послушал. Мястото ми бе малко или повече настрани — в петата или десетата редица, затова и познавах по-добре войниците си и споделях с тях живота им. Все още притежавах известна свобода на действие или по-точно известна независимост по отношение на самото действие, което трудно можеш да си позволиш, когато си на власт и си преминал тридесетте. Имах особени предимства пред останалите: любовта ми към тази сурова страна, увлечението ми към всички доброволни и временни форми на лишения и ограничения. Вероятно бях единственият млад офицер, който не тъгува по Рим. Колкото повече се проточваше войната сред калта и снега, толкова повече изпъкваше силата на моя характер.