Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Ако групата на съмишлениците ми растеше, същото ставаше и с враговете ми. Най-опасният ми противник беше Лузий Квиет, римлянин с арабска кръв, чиито нумидийски ескадрони бяха изиграли решаваща роля във втория поход срещу даките и който яростно подстрекаваше към война в Азия. Ненавиждах всичко у него: варварския му разкош, претенциозно разветите му бели воали, пристегнати със златна връв, наглия му и лицемерен поглед, невъобразимата му жестокост към победените и подчинените. Водачите на военната партия се самоунищожаваха в братоубийствени борби, но онези, които оцеляваха, още повече засилваха позициите си в режима и аз бях двойно повече изложен на подозрителността на Палма или на омразата на Целс. За щастие собствената ми позиция беше почти непревземаема. Гражданската власт лежеше все повече на плещите ми, откакто императорът се беше отдал изключително на военните си планове. Приятелите ми, единствените, които биха могли да ме изместят благодарение на способностите си или на познаването си на обществените дела, с благородна скромност предпочитаха мен пред себе си. Нераций Приск, който се ползуваше с доверието на императора, все по-умишлено се затваряше в своята специалност на юрист. Атиан устройваше живота си така, че да ми бъде полезен; радвах се на негласното одобрение на Плотина. Една година преди войната бях повишен в длъжността управител на Сирия, а по-късно станах и военен легат. Натоварен да надзиравам и организирам военните ни бази, аз се превръщах в един от командните лостове на начинание, което считах за безразсъдно. Поколебах се известно време, след което приех. Да откажа, означаваше да си отрежа пътя към властта в момент, когато тя повече от всякога бе жизненоважна за мен. Това означаваше също да се лиша сам от единствената възможност да се боря за по-умерена политика.

През няколкото години, предхождащи голямата криза, взех решение, което накара враговете ми да ме сметнат веднъж за винаги за лекомислен, което отчасти беше неговата цел, както и да пресече пътя на евентуална атака. Отидох да прекарам няколко месеца в Гърция. Поне привидно това пътуване нямаше нищо общо с политиката. Беше разходка за удоволствие и учение: върнах се с няколко гравирани купи и книги, които разделих с Плотина. Там получих официалната почест, която приех с най-чиста радост: бях назначен за архонт на Атина. Позволих си няколко месеца на труд и приятни наслади, на пролетни разходки по обсипаните с анемони хълмове, на приятелско общуване с голия мрамор. В Херонея, където бях отишъл да се поклоня пред древните двойки приятели от Свещения батальон, гостувах за два дни на Плутарх. Аз също бях имал своя Свещен батальон, но както обикновено собственият ми живот ме вълнуваше по-малко от историята. Ходих на лов в Аркадия; молих се в Делфи. В Спарта, на брега на Еврота, овчари ме научиха една много стара мелодия за кавал — странна като песен на птица. Близо до Мегара присъствувах на селска сватба, която продължи цяла нощ; другарите ми и аз самият се осмелихме да се присъединим към танцьорите, което строгите римски нрави биха ни запретили.

Следите от нашите престъпления личаха навсякъде: разрушените от Мумии коринтски стени, светилищата, където местата на статуите стояха празни поради грабежа, организиран по времето на позорния престой на Нерон в тая страна. Обедняла, Гърция живееше в атмосфера на чаровен унес, на трезва изтънченост и на мъдри наслади. Тук нищо не се бе променило от времето, когато ученикът на Исей за пръв път бе вдъхнал миризмата на топъл мед, сол и смола; в същност нищо не се бе променило от векове насам. Пясъкът по спортните площадки бе все така светъл, както в миналото; Фидий и Сократ не ги посещаваха вече, но младежите, които се упражняваха тук, продължаваха да приличат на прелестния Хармид. Понякога ми се струваше, че гръцкият дух не бе довел до абсолютен завършек предпоставките на собствения си гений: жътвата предстоеше да се извърши; узрелите на слънце и вече отрязани класове бяха малко нещо в сравнение с елевсинската надежда на семето, посято в тази плодородна почва. Даже у дивите ни сарматски врагове бях намирал вази с чисти линии, огледало, украсено с образа на Аполон, гръцки отблясъци като блед слънчев лъч върху снега. Мечтаех за възможността да елинизирам варварите, да пренеса атинската цивилизация в Рим и безболезнено да наложа на света единствената култура, която се бе изтръгнала от чудовищното, безформеното и неподвижното, бе открила определение на метода и теория на политиката и красотата. Лекото пренебрежение от страна на гърците, което не преставах да чувствувам и сред най-пламенните почести, не ме обиждаше, тъй като го намирах естествено. Каквито и добродетели да ме отличаваха от тях, знаех, че винаги ще бъда по-малко хитър от някой егински моряк и по-малко мъдър от някоя билкопродавачка на агората. Приемах без раздразнение едва високомерната любезност на тази горда раса; признавах на цял един народ преимуществата, които винаги твърде охотно бях признавал на обичаните от мен. За да имат време да продължат и завършат делото си, гърците се нуждаеха от няколко века мир, от спокойни занимания и умерени свободи, възможни само в мирно време. Гърция разчиташе да бъдем нейни закрилници, след като се смятаме нейни господари. Обещах си да бдя над беззащитния бог.