Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Иконографията на Антиной и спорадично историята на личността му не са престанали да предизвикват интереса на археолозите и изкуствоведите особено в немски говорещите страни, откакто в 1764 г. Винкелман отдели важно място на изображенията на Антиной или на най-главните измежду тях, в своята „История на древното изкуство“. По-голямата част от тези трудове, датиращи от края на XVIII и даже от XIX век, задоволяват само любопитството ни: трудът на Л. Дитрихсон, Antinous, Christiania, 1884, написан в идеалистичен и мъгляв стил, остава достоен за внимание въпреки всичко поради старанието, с което авторът е събрал всички древни намеци за любимеца на Адриан; иконографският аспект обаче издава напълно остарели днес гледища и методи. Малката книжка на Ф. Лабан, Der Gemutsausdruck des Antinous, Berlin, 1891, прави преглед на естетическите теории на мода по онова време в Германия, но с нищо не обогатява същинската иконография на младия витинец. Дългото есе на Дж. А Саймъндс в неговите Sketches in Italy and Greece, London, 1900, въпреки остарелите си информация и стил остава твърде интересно, а също така и една бележка от същия автор по същия въпрос в неговото забележително и трудно достъпно есе върху древната извратеност A problem in Greek Ethics (отпечатано в 10 екземпляра с нетърговска цел, препечатано в 100 екземпляра през 1901 г.). Трудът на Е. Холм, Das Bildnis des Antinous, Leipzig, 1933 г. — по-академично изследване, — не ни обогатява нито с нова информация, нито с нови възгледи по този въпрос. Що се отнася до портретните изображения на Антиной (с изключение на нумизматиката), най-добрият и сравнително нов текст е студията, публикувана от Пиро Маркони, Antinoo. Saggio sull’Arte dell’Eta Adrianea в том XXIX на Monumenti Antichi, R. Accademia dei Lincei, Рим, 1923 — твърде недостъпен за широката публика труд поради факта, че многобройните томове на тази колекция като цяло се намират в много малко големи библиотеки 16. Есето на Маркони, посредствено от гледна точка на изкуствоведските теории, все пак бележи сериозен напредък във все още непълната иконография на тази тема и със своята прецизност слага край на мъглявите измислици, изградени около личността на Антиной даже от най-добрите критици-романтици. Да се видят също кратките студии, посветени на иконографията на Антиной в по-общите трудове, които третират проблемите на гръцкото или гръко-римското изкуство като тези на Г. Роденвалт, Propylaen Kunstgeschichte, III, 2, 1930, Е. Стронг, Art in Ancient Rome, второ издание, Lon-don, 1929; Роберт Вест, Romische Portrat-PIastik, II, Munchen, 1941; K. Селтман, Approach to Greek Art, London, 1948. Бележките на P. Ланчани и K. Л. Висконти, Bolletino Communale di Roma, 1886, есетата на Дж. Рицо, Antinoo-Silvano в Ausonia, 1908, на С. Райнах, Les têtes des medallions de l’Arc de Constantin в Rev. Arch., серия IV, XV, 1910, на П. Гоклер, Le Sanctuaire syrien du Janicule, 1912, на X. Бул, Ein Jagddenkmal des Kaisers Hadrian в Jahr. d. arch. Inst., XXXIV, 1919, и на P. Барточини, Le Terme di Lepcis, в Africa Italiana, 1929. Всички теза трудове трябва да бъдат споменати измежду многото други, отнасящи се до откритите или идентифицирани в края на XIX или през XX век портрети на Антиной, а така също и до обстоятелствата на тяхното откриване.

Колкото до монетите с неговия лик, най-доброто изследване, ако трябва да се вярва на нумизматите, които се занимават с този въпрос днес, остава Numismatique d’Antinoos в Journ. Inf. d’Archeologie Numismatique, XVI, стр. 33–70. 1914 г., от Г. Блум, млад учен, убит през Първата световна война, оставил още някои други иконографски изследвания, посветени на любимеца на Адриан. За монетите с изображението на Антиной, сечени в Мала Азия, да се консултира по-специално Е. Бабелон и Т. Райнах, Recueil Général des Monnaies Grecques d’Asie Mineure I-IV, 1904–1912, и I., второ издание 1925; за монетите от Александрия да се види И. Фохт, Die Alexandrinischen Münzen, 1924., а за монетите, сечени в Гърция — К. Селтман, Greek Sculpture and Some Festival Coins в Hesperia (Journ. of Amer. School of Classical Studies at Athens), XVII, 1948.

За така неясните обстоятелства на смъртта на Антиной да се консултира В. Вебер, Drei Untersuchungen zur aegyptischgriechischen Religion, Heidelberg, 1911. Вече цитираната книга на Пол Грендор „Атина по времето на Адриан“ съдържа (стр. 13) интересен намек по този повод. Проблемът за точното място на гроба на Антиной никога не е бил решен въпреки аргументите на К. Хюлсев, Das Grab des Antinous, в Mitt. d. deutsch, arch. Inst., Rom, Abt., XI, 1896, и в Berl. Phil. Wochenschr., 15 март 1919, и противоположните възгледи на Х. Кехлер по този повод, изложени в труда му върху Вила Адриана, споменат по-долу. Нека отбележим, че прекрасното изследване на отец П. Фестюгнер по повод на La valeur religieuse des Papyrus Magiques, в L’Ideal religieux des Grecs et l’Evangile, 1932, и най-вече неговият анализ на жертвоприношението на Езиес, на смъртта чрез удавяне и обожествяването на жертвата по този начин, без да съдържа намек за любимеца на Адриан, хвърля светлина върху известна практика, която ни беше позната до днес само от една остаряла литературна традиция, и позволява да извадим легендата за доброволната жертва от арсенала на трагико-епичните аксесоари и да я поставим в точните рамки на определена окултна традиция.