Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Хабрий, Целер и Диотим се споменават многократно от Марк Аврелий, който обаче съобщава единствено имената и страстната им привързаност към паметта на Адриан. Послужили сме си с тях, за да представим двора в Тибур от последните години на царуването: Хабрий е представител на кръга от платоници или стоици в обкръжението на императора; Целер (който не бива да се смесва с друг Целер, споменаван от Филострат и Аристид, секретар ab epi. stulis Graecis) е представител на войнишкия елемент, а Диотим — на групата от императорски любимци. Тези три исторически личности са послужили следователно като изходен материал за частичното пресъздаване на трите образа. Напротив, Йолас е действителна личност, чието име историята не ни дава; не знаем също дали е произхождал от Александрия. Бившият роб Онезим е съществувал, но ние не знаем дали е играл ролята на посредник при Адриан; Сервиан наистина е имал секретар на име Кресценс, но историята не ни съобщава дали е предал господаря си. Търговецът Опрамоас е историческа фигура, но нищо не доказва, че е придружил Адриан до Ефрат. Жената на Ариан е историческо лице, но ние не знаем дали е била, както казва тук Адриан, „изискана и горда“. Няколко второстепенни фигури, робът Евфорион, актьорите Олимп и Батил, лекарят Леотихид, младият британски трибун и водачът Асар са напълно измислени. Двете пророчици, тази от Британския остров и заклинателката от Канопа, са фиктивни образи и обобщават кръга от гадатели и хора на окултните науки, с които се е ограждал охотно Адриан. Името на Арете се среща в една съществуваща поема от Адриан (Ins. Gr., XIV, 1089), но то е дадено произволно на управителката на Вилата; името на куриера Менекрат идва от Lettre du roi Fermés à l’empereur Hadrien (Bibliothèque de l’Ecole des Chartes, vol. 74, 1913), текст с характер на легенда, който не би могъл да послужи истински на историята, но в който вероятно тази подробност е заимствувана от други, загубени днес документи. Имената Бенедикта и Теодот, неясни любовни видения, които срещаме в „Мислите“ на Марк Аврелий, бяха преименувани на Вероника и Теодор по стилистични причини. Накрая, по-голямата част от гръцките и латинските имена, издълбани в основата на Мемноновия Колос в Тиза, са взети от Летрон, Recueil des Inscriptions grecques et latines de l’Egypte, 1848; въображаемото име на някой си Евмен, който ще е бил на това място шест века преди Адриан, има за цел да ни накара да почувствуваме и ние, и самият Адриан времето, изминало от първите гръцки посетители в Египет съвременници на Херодот, и римските посетители през една утрин на втори век.

Краткото описание на семейната среда на Антиной не е документирано исторически, но е съобразено с обществените условия, които преобладават във Витиния през тази епоха. Във връзка с известни спорни моменти, например причината за пенсионирането на Светоний, свободният или робски произход на Антиной, активното участие на Адриан в Палестинската война, датата на обожествяването на Сабина и на погребението на Елий Цезар в Адриановия мавзолей, трябваше да се направи избор между многото хипотези на историците; постарали сме се да вземаме решение само със сериозни основания за това. В други случаи — осиновяването на Адриан от Траян, смъртта на Антиной — сме оставили известна несигурност в разказа, която, преди да стигне до историята, е била вероятно присъща на самия живот.

Двата основни източника за живота и личността на Адриан са гръцкият историк Диок Касий, който написал страниците от своята „Римска история“, посветени на императора, около четиридесет години след неговата смърт, и латинският автор на хроники Спартиан, един от съчинителите на Historia Augusta, който написал след малко повече от един век своята Vita Hadriani, един от най-добрите текстове от сборника, както и Vita Aelii Caesaris, по-малка творба, която представя един твърде правдоподобен образ на осиновения син на Адриан, повърхностен само поради това, че самата личност е била такава. И двамата са се позовали на изгубени понастоящем документи, между другото на „Мемоарите на Адриан“, публикувани под името на освободения роб Флегон, и на сборник от писма на императора, събрани от последния. Нито Дион, нито Спартиан са големи историци или велики биографи, но точно отсъствието на умение и донякъде на система им помага да бъдат изключително близки до действителните факти и съвременните изследвания много често и по поразителен начин потвърждават техните твърдения. Настоящият труд е изграден главно на основата на това множество от дребни факти. Без да бъдем изчерпателни, нека споменем също няколкото подробности, взети от други животописи в Historia Augusta, като тези на Антонин и Марк Аврелий от Юлий Капитолин, и няколко фрази, извлечени от Аврелий Виктор и от автора на съкращенията, които имат легендарна представа за живота на Адриан и които са друг вид творчество благодарение на великолепния си стил. Историческите бележки от „Речника“ на Свидас ни дават два малко известни факта: „Утешението“ от Нумений, адресирано до Адриан, и траурната музика, написана от Мезомед по повод смъртта на Антиной.