Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

През декември 1951 година научих за неотдавнашната смърт на немския историк Вилхелм Вебер, а през април 1952 година — на учения Пол Грендор, чиито трудове ми помогнаха много. Тези дни разговарях с двама души, Г.Б. и Ж.Ф., които са познавали в Рим графика Пиер Гюсман по времето, когато със страст екипирал различните части от Вилата. Чувство, че принадлежиш на един вид Gensi Aelia, че си част от многобройните секретари на великия човек, че си член на императорската гвардия от хуманисти и поети, които се сменят на стража около един велик спомен. Така през вековете се създава кръг от умове, обладани от еднакви чувства и проблеми (същото е без съмнение и със специалистите по живота на Наполеон, с ценителите на Данте и т.н.).

Разните Блазий и Вадий съществуват и днес и дори техният дебел братовчед Базил е още жив. Веднъж и само веднъж ми се е случило да се окажа пред тази смесица от обиди и вулгарни шеги, от осакатени или изкусно обезобразени цитати, целещи да вложат в нашите фрази някоя нелепост, която те не съдържат, пред коварни аргументи, подкрепени от твърдения, едновременно много общи и твърде категорични, така че лесно да спечелят доверието на читателя, уважаващ човека с дипломи, но който няма нито време, нито желание да проверява източниците лично. Това е характерно за определен вид и тип хора, за щастие твърде редки. Напротив, каква добронамереност проявяват толкова много учени от нашата епоха на крайна специализация, като се има пред вид, че те биха могли да отрекат изцяло всеки литературен опит за възстановяване на миналото, което прилича на вмешателство в собствената им област… Твърде много от тях любезно си направиха труда да коригират някоя грешка в излязлата вече книга, да потвърдят някоя подробност, да подкрепят дадена хипотеза или да улеснят някое ново проучване и не мога да не изкажа тук приятелските си благодарности на тези доброволни сътрудници. Всяка преиздадена книга дължи нещо на честните хора, които са я прочели.

Да създадеш най-доброто, на което си способен. Да го преработиш. Да усъвършенствуваш още повече и почти недоловимо и поправеното. „Аз поправям себе си, казваме Йейтс, като преработвам произведенията си.“

Вчера във Вилата мислех за всички онези съществования, безмълвни и потайни като живота на зверовете, несъзнателни като този на растенията, които са се изредили на това място от Адриан до нас — цигани от времето на Пиранезе, крадци на старини, просяци, козари, селяни, настанили се както са могли в някой кът на развалините. Край една маслинова горичка, в един древен и едва разчистен коридор, Г. и аз се озовахме внезапно пред тръстиковото легло на овчар, някакво подобие на закачалка за дрехи, забита между два блока от римска мазилка и още топлата пепел на огън. Усещане за скромна интимност, почти подобно на това, което човек изпитва в Лувъра след неговото затваряне, когато сгъваемите легла на пазачите изникват сред статуите.

(1958 година. Никаква промяна не се налага в предхождащите редове; закачалката за дрехи на овчаря е още там, без леглото му. Г. и аз отново поседяхме сред виолетките и тревата на Темпейската долина в този свещен момент от годината, когато всичко се възражда независимо от заплахите, които създават за света и за самите нас съвременниците ни. Вилата обаче е претърпяла коварна промяна. Непълна наистина — човек не променя така бързо един архитектурен ансамбъл, рушен и постепенно оформян през вековете. Поради рядко срещана в Италия грешка опасни „разхубавявания“ са придружили наложителните възстановителни работи. Маслинови дървета са били отсечени, за да се отвори място за обширен паркинг и за една постройка — магазин и бюфет едновременно, от типа на срещаните по панаирите, която превръща благородното усамотение на „Стоа Пойкиле“ в градски площад; циментова чешма утолява жаждата на посетителите през отвора на ненужна гипсова маска, имитация на древна скулптура; друга подобна, още по-ненужна фигура украсява една от стените на големия басейн, днес пълен с цяла флотилия от патици. Направили са копия, също от гипс, на твърде банални гръко-римски градински статуи, намерени тук през последните разкопки и които не заслужават нито тази прекалена чест, нито тази недостойна съдба; копията от този грозен, мек и заедно с това раздут материал, разположени малко наслуки върху пиедестали, придават на тъжния Канопа вид на студиен декор, предназначен за филм за живота на Цезарите. Няма нищо по-крехко от равновесието на красивите места. Нашите приумици при тълкуването на текстовете не накърняват целостта им и те надживяват коментарите ни; обаче и най-незначителната и произволна реставрация, наложена на камъка, и най-късият асфалтов път, пресичащ дадена поляна, където тревата е расла на воля от векове, извършват непоправимото завинаги. Красотата изчезва, а с нея си отива и автентичността.)