Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Бележка от 1949 година. Колкото повече се стремя да създам по-точен портрет, толкова повече се отдалечавам от книгата и от човека, които биха могли да се харесат на публиката. Ще разберат единствено някои ценители на човешката участ.

В наше време романът поглъща всички останали литературни форми; човек е почти принуден да го използува. Това изследване на жизнената съдба на един мъж, който се е наричал Адриан, би било трагедия в XVII век и есе по време на Възраждането.

Тази книга е синтез на огромно произведение, създадено единствено за мен. Бях възприела навика да записвам всяка нощ и почти машинално резултата от дългите видения, призовани от мен, благодарение на които се настанявах в интимния мир на едно отколешно време. И най-незначителните думи и жестове, и най-незабележимите нюанси бяха записвани; сцени, които се свеждат до два реда в настоящата книга, минаваха пред погледа ми в най-големи подробности като на забавена лента. Прибавени едни към други, тези особени отчети биха представлявали том от няколко хиляди страници. Но аз изгарях всяка сутрин резултата от нощния си труд. По такъв начин се родиха доста голям брой мъгляви размишления и няколко непристойни описания.

Страстно привързаният към истината или поне към точността човек обикновено е способен да забележи, подобно на Пилат, че истината не е абсолютна. Така примесени с най-категоричните твърдения, ние намираме и колебания, и отстъпления, и отклонения, които не биха били присъщи на по-конвенционален ум. Случвало ми се е да почувствувам даже, че в някои моменти, впрочем редки, императорът лъже. Тогава го оставях да лъже като всички нас.

Грубо невежество от страна на тези, които казват: „Адриан, това сте Вие.“ Може би също толкова голямо невежество проявяват и онези, които се учудват, че избраният сюжет е така отдалечен и чужд за нас. Магьосникът, който си порязва палеца, когато призовава сенките, знае, че те ще се подчинят на неговия зов само защото смучат собствената му кръв. Той знае също, или най-малкото би следвало да знае, че гласовете, които чува, са по-мъдри и по-достойни за внимание от собствените му викове.

Твърде бързо си дадох сметка, че описвам живота на един велик човек. Оттук — и повече уважение към истината, повече внимание, и от моя страна — повече мълчание.

В известен смисъл всеки разказан живот служи за пример; човек пише, за да обори или защити един светоглед, да даде определение на собствения си метод. Не по-малко вярно е, че почти всеки биограф се оказва недостоен за ролята си било чрез идеализиране или принизяване на всяка цена на своя сюжет, било чрез грубо преувеличаване или съзнателно пропускане на определена подробност; така измисленият човек измества онзи, когото бихме могли да разберем. Никога да не изпускаме от погледа си профила на един човешки живот, който, каквото и да казват, не се състои от една хоризонтална и две перпендикулярни прави, а по-скоро от три лъкатушни, проточени до безкрая линии, които непрестанно се доближават и вечно се отдалечават една от друга: това, което един човек е мислил, че е, това, което е искал да бъде, и това, което е бил.

Каквото и да прави човек, той винаги възстановява посвоему даден паметник. Но и то не е малко, ако се използува само истински камък.

Всяко създание, преминало през изпитанията на човешкия живот, това съм аз.

Вторият век ме интересува, защото за твърде дълго време е бил един от последните векове на свободни хора. Що се отнася до нас, ние сме може би вече твърде далеч от подобна епоха.

На 26 декември 1950 година, през една ледена вечер на брега на Атлантическия океан в почти полярната тишина на острова Маунт Дезърт в САЩ аз се опитах да изживея горещината и задуха на един юлски ден от 138 година в Байи, тежестта на чаршафа върху отеклите и уморени крака, едва доловимия шепот на морето без приливи и отливи, достигащ на моменти до ухото на мъжа, завладян от шумовете на собствената си агония. Опитах се да стигна до последната глътка вода, до последното прилошаване, до последния зародил се в съзнанието образ. Сега на императора му остава само да умре.

Тази книга не е посветена никому. Би могла да бъде на Г.Ф. и щеше да бъде, ако не беше някак неприлично да сложа лично посвещение начело на труд, от който държах да отстраня личността си. Но и най-дългото посвещение си остава твърде непълен и банален начин, за да почетеш едно толкова необикновено приятелство. Когато се опитвам да дам определение на това благо, на което се радвам от години, си казвам, че подобна привилегия, колкото и да е рядка, все пак не може да е единствена; в несигурното начинание, каквото е успешното завършване на дадена книга, или в живота на някой щастлив писател вероятно съществува, може би на заден план, някой, който не се примирява с неточната или слаба фраза, оставена от умора; някой, който заедно с нас ще препрочете за двадесети път, ако е нужно, дадена спорна страница; някой, който вместо нас взима от рафтовете на библиотеката дебелите томове, където бихме намерили полезното сведение, и упорито продължава да търси дори тогава, когато умората ни е накарала да се откажем и ги затворим; някой, който ни подкрепя, одобрява, а понякога ни оборва; някой, който споделя с еднаква жар с нас и радостите на изкуството, и тези на живота, чиито дела не са никога скучни и никога лесни; някой, който не е нито сянката, нито отражението, нито дори допълнението ни, а той самият; някой, който ни оставя да бъдем божествено свободни, като ни заставя да бъдем напълно това, което сме. Hosps Comesque. 15