Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Места, в които си избрал да живееш, невидими домове, които си си изградил извън времето. Живях в Тибур и може би ще умра там, както Адриан в острова на Ахил.

Не. Посетих Вилата още веднъж — нейните постройки, изградени за уют и отдих, останки от един възможно най-малко императорски разкош, лишен от всякакъв блясък, създаден от богат познавач, опитал се да обедини насладата от изкуствата с радостите на селския живот; в Пантеона потърсих точното място, където бе паднал слънчевият лъч през една утрин на 21 април; по дългите коридори на Мавзолея извървях траурния път, така често изминаван от Хабрий, Целер и Диотим, приятели от последните дни. Но вече престанах да усещам непосредственото присъствие на тези хора, актуалността на тези факти; те си остават близки за мен и все пак отживели времето си, такива, каквито са ни повече, ни по-малко спомените от собствения ми живот. Нашето общуване с другите има граници; то се прекъсва, щом сме получили удовлетворение, възприели поуката, направили услугата, завършили делото. Казала съм онова, което съм била способна да кажа; научила съм, което съм могла да науча. Сега ни предстоят други дела.

Една романизована биография на историческа личност като току-що прочетената, т.е. в първо лице и излязла от устата на човека, който трябваше да бъде обрисуван, се доближава до романа по някои свои черти, а по други — до поезията, и следователно би могла да не бъде подкрепена от документални факти; въпреки всичко човешката стойност на творбата се обогатява особено много благодарение на верността й към фактите. По-нататък читателят ще намери списъка на основните текстове, на които се е позовавал авторът, за да напише тази книга. Подплатявайки по този начин една литературна творба, авторът само се е придържал към практиката на Расин, който старателно изброява своите източници в предговорите към трагедиите си. Но преди всичко и в отговор на най-неотложните въпроси нека пак последваме примера на Расин, като посочим известни моменти, твърде малобройни, в които сме прибавили нещо към историята или сме я променили предпазливо.

Образът на Марулин е исторически верен, но главната му характеристика — ясновидството — е заета от един чичо, а не от дядото на Адриан; обстоятелствата на смъртта му са измислени. От един надпис научаваме, че софистът Исей е бил един от учителите на младия Адриан, но не е сигурно, че студентът е пребивавал при него в Атина, както се казва в книгата. Гал е исторически образ, обаче онази подробност, отнасяща се до провала му в края на неговия живот, е използувана само за да подсили една от най-често споменаваните черти в характера на Адриан: неговата злопаметност. Епизодът с посвещаването в култа към Митра е измислен; по това време същият култ е бил твърде разпространен сред войската; възможно е, но съвсем не е доказано, че още млад офицер, Адриан е проявил желание да бъде посветен в него. Същото може да се каже и за кръвното кръщение, на което се подлага Антиной в Палмира: Мелес Агрипа, Касторас и Турбон от предишния епизод са, разбира се, исторически фигури, обаче участието им в церемонията на посвещаването е изцяло измислено. И в двете сцени сме следвали традицията, според която кървавата баня е била част както от посвещаването в култа към Митра, така и от ритуала в чест на сирийската богиня, към който някои учени предпочитат да отнесат споменатия обред. Подобни заемки между култовете са били психологически възможни в тази епоха, когато религиите на спасението са „заразявали“ сред атмосфера на любопитство, на скептицизъм и на неутвърдено благочестие, характерна за II век. Срещата на Адриан с гимнософиста не е дадена в историята; послужили сме си с текстове от I и II век, които описват подобни епизоди. Всички подробности, отнасящи се до Атиан, са точни освен един-два намека за личния му живот, за който не знаем нищо. Главата за метресите е извлечена изцяло от два реда от Спартиан (XI, 7) по този повод; постарали сме се да се придържаме към най-правдоподобните общи положения и да измисляме само при нужда.

Помпей Прокул е бил управител на Витиния, но не е сигурно, че е бил такъв през 123–124 г. по време на престоя на императора там. Стратон от Сарди, еротичен поет, чието творчество ни е познато от „Антология Палатина“, вероятно е живял в епохата на Адриан; нищо не доказва, нито изключва възможността императорът да го е срещнал през едно от своите пътешествия в Мала Азия. Посещението на Луций в Александрия през 130 г. е извлечено (както това прави и Грегоровиус) от един често оспорван текст — „Писмо на Адриан до Сервиан“, в което пасажът за Луций съвсем не ни задължава да го тълкуваме по този начин. Следователно данните за неговото присъствие в Египет са повече от несигурни; за сметка на това подробностите, отнасящи се до този период от живота на Луций, са извлечени почти изцяло от неговата биография от Слартиан „Животът на Елий Цезар“. Саможертвата на Антиной е в традицията на онова време (Дион, LXIX, II; Спартиан, XIV,7); подробностите за магическите заклинания са почерпени от предписанията на свещените египетски папируси, обаче събитията от вечерта в Канопа са измислени. Епизодът с падналото от балкона дете по време на едно празненство, включен в романа през престоя на Адриан във Фила, е взет от един отчет от „Папируси от Оксиринх“ и в действителност е станал близо четиридесет години след пътуването на Адриан в Египет. Свързването на екзекуцията на Аполодор със заговора на Атиан е само хипотеза, може би основателна.