Алберто Моравия: Нови римски разкази

Решен на всичко, само и само да работя, най-после приех да бъда офис момче на служба при някой си Кростароза, който имаше агенция за пътуване и туризъм в близост до Виа Венето. Кростароза беше хубав мъж, с червено лице и посребрени коси; имаше черни като въглен очи под вежди, подобни на два храста. Навярно Кростароза бе преживял какво ли не; това с агенцията беше последното. Например говореше перфектно много езици: френски, английски, немски, испански и дори арабски, както установих с учудване, когато веднъж в агенцията дойде един тип с много тъмна кожа, с кърпа на главата и халат на гърба. Кростароза никога не говореше за живота си, но, както казах, преживял е много - от време на време случайно се оказваше, че е бил в Индия или Бразилия, в Англия или в Австралия; но го казваше така, скромно, както аз бих казал: бях в Ладисполи, бях във Фраскати*. Беше видял много и не беше млад, по-скоро възрастен, макар че се обличаше в светло, най-често носеше каре - бяло и черно, с вратовръзка и кърпичка в светли тонове. Кростароза беше любезен, ама много любезен: никога не губеше търпение, никога не се караше, никога не казваше излишна дума, на никакъв език, никога не променяше вежливия си бащински тон, приветлив, услужлив.

Имаше любезна думичка за всички: за тъпия дребнав немец, който иска всичко подробно обяснено в писмен вид; за американеца, недоверчив досадник, който се бои да не му свият доларите; за французина, господар на света, обиждащ на воля; за скандинавеца, скъп на думи, но упорит като муле...

На бюрото си Кростароза имаше два-три телефона, по които отговаряше и си водеше бележки, а слушалката придържаше с рамо към ухото. Телефонните разговори бяха еднакви: става

ше въпрос за пътуване, той отговаряше относно пътуването и толкова. Но поне четири-пет пъти средно дневно се случваше да води различен телефонен разговор, не за пътуване. Тогава Кростароза захвърляше молива и листа, слушаше сериозно и отговаряше сериозно и не се занимаваше нито с агенцията, нито с клиентите. Тези разговори бяха дълги и се виждаше как Костароза изгаря от нетърпение, но беше вежлив, както споменах, не казваше нищо, за да ги прекрати или дори съкрати. Ограничаваше се да слуша, отронваше рядко по някоя дума, като поглеждаше към стъклената врата и ако влизаше клиент, се усмихваше, за да му даде да разбере, че трябва да има търпение. А усмивката му беше хубава, пълна с изкуствени зъби, защото имаше ослепително бяла челюст като на двайсетгодишен младеж. На другия край човекът най-после завършваше разговора и тогава Кростароза оставяше слушалката, но първо и хвърляше почти осъдителен поглед и въздишаше тъжно, без злоба, вежливо, нежно, както му беше присъщо.

В офиса - тясна дълга стаичка, по-подходяща за продажба на сладолед във фунийки, отколкото за пътна агенция, бяхме трима: грозна госпожица на средна възраст с къдрава боядисана коса, очила и брадавица на върха на острото носле, която пишеше на машината, Кростароза, който правеше всичко сам, и аз. Госпожица Певерели знаеше със сигурност кой се обажда на Кростароза, защото всеки път, когато започваше този разговор, тя спираше да чука на машината и се настаняваше удобно на мястото си, за да се наслаждава на търпението на Кростароза, с изражение на лицето между дяволита хитрост и състрадание; тогава самата тя представляваше спектакъл. Може би беше влюбена в Кростароза нашата госпожица Певерели. Със сигурност го обичаше и ценеше. Всеки път, когато той затваряше телефона, тя въздъхваше и поклащаше глава по свой начин, все едно казваше: „Бедният, съчувствам му... но с търпението прекалява... ако отвърнех аз, щеше да е друго.“ Даа, има лица, които говорят и казват много, макар че държат устата си затворена. Госпожица Певерели имаше такова лице.

Аз не разбирах нищо. Накрая един ден разбрах всичко наведнъж. Кростароза беше излязъл, отиде да уреди едни билети в бюрото по въздухоплаване; госпожицата я нямаше, защото беше преди четири часът. Аз през онзи горещ юнски ден седях унесен до бюрото, гледайки малцината, които минаваха покрай витрината. Телефонът иззвъня, вдигнах слушалката, нежно гласче, много хубаво ангелско гласче попита:

- Там ли е господин Кростароза?

Веднага отговорих, както ми бе заръчано:

- Няма го... отиде в агенцията за самолетни билети... ще бъде тук след минути.

- А аз с кого разговарям?