Алберто Моравия - Нови римски разкази

- Ето, върви с това писмо при адвоката Скардамаци, той сигурно ще може да направи нещо за теб... И вземи, все ще ти са от полза.

Извади от портфейла си банкнота от петстотин лири и ми я подаде. Отказах от учтивост, но после приех, поклоних се и излязох.

Кантората на адвокат Скардамаци се помещаваше в сградата на Общината, в Есграон, на Виа дел Маре. Видя ми се странно, но този адрес бе написан върху плика. Взех обиколния трамвай, увиснах както преди на стъпалото, под лъчите на слънцето, което ме следваше през целия път, изгаряйки раменете ми по-лошо от прожектор. Слязох при Бока дела Верита и влязох в Общината. В чакалните и по стълбищата имаше огромна тълпа, все бедни, задъхани хора, които като осъдени души тичаха насамнатам, всеки с едно-две парчета хартия в ръце. Изкачих няколко стъпала, питайки за Скардамаци; в коридорите пред всяка врата имаше групички хора, които миришеха на пот, а лицата им бяха посърнали, восъчно бледи. Най-после един портиер ми посочи търсената канцелария и понеже по случайност там никой не чакаше, влязох направо. Скардамаци, младеж с очила в тъмни рамки, черни мустаци, добре пригладени коси, по бяла риза и ръкавели, ме изслуша, пушейки, и отбеляза:

- Жалко, все пак, че не го познавам, този адвокат Молие... Между другото, аз не съм адвокат, а счетоводител и се казвам Джовани, а не Родолфо... Единственото, което мога да направя за вас, е да ви изпратя при моя колега Мерлуци... Дано той да знае нещо.

Взе телефона и подхвана много дълъг разговор. Започна с въпроса дали еди-коя си е изникнала отново, използва точно тази дума - изникнала; другият сигурно му отговори, че не е изникнала, защото Скардамаци остана разочарован - не разбирал, та той я срещнал и тя му обещала да се обади и така нататък. Накрая съвсем сухо добави, че му изпраща някой си Чезарано Алфредо и промърмори предупредително:

- Върви веднага... казва се Мерлуци.

Излязох да търся този Мерлуци, но веднага разбрах, че няма да е лесно да го намеря. Портиерите не го познаваха и дори един - истински невежа - ми обясни:

- Мерлузи 1ще намериш на рибния пазар.

Обикалях от етаж на етаж и от коридор на коридор и изведнъж си спомних: адвокат Молие търсеше адреса на Скардамаци в тефтерчето си и най-вероятно в бързината неусетно е преписал друг адрес. Не грешах: указателят в кабината на един обществен телефон ми разкри, че адвокат Скардамаци живее на Виа Куинтино Села, в другия край на града. Отидох там.

Кантората на адвоката се намираше на третия етаж в стара грозна сграда. Миризма на зеле между етажите, задух и мрак в чакалнята, многобройни измъчени хора, скупчени по диваните. Зачаках и аз, навярно час, докато сенките около мен влизаха и излизаха и постепенно изчезваха. Накрая дойде моят ред. Студиото на адвоката беше обзаведено в абанос с инкрустации от кост; в единия ъгъл имаше препариран орел с разперени криле.

Адвокатът седеше в сянка пред отрупана с книжа и телефони маса, под портрета на усмихната чочарка в носия, с ръце, отрупани с цветя. Адвокат Скардамаци беше много по-различен от счетоводителя Скардамаци: снажен като носач мъж с едро лице, късогледи очи и орлов нос. Имаше гръмлив и радушен, но хладен глас: сърдечността на римляните, която не означава нищо. След като хвърли поглед върху писмото, каза:

- Значи сме безработни, а... Момчето ми, ще направя за теб каквото е по силите ми... Седни междувременно и имай малко търпение.

Седнах, а той веднага се хвана за телефона и започна многословен разговор: някой на другия край казваше не знам какво, а адвокатът неизменно повтаряше:

- Един и половина или нищо.

Другият настояваше, но Скардамаци държеше твърдо:

- Един и половина или нищо.

Накрая Скардамаци заключи, натъртвайки думите:

- И кажи на оня мошеник, че аз съм плажен тип... разбра ли?... Кажи му буквално така: Скардамаци е плажен тип.

След този телефонен разговор направи още един, съвсем различен, дори с различен акцент: докато първият беше с римски и по-скоро отвъдтибърски акцент, сега, кой знае защо, се перчеше със северняшки акцент, говорейки съвсем мелодично и вежливо:

- Докторе, разбрахме се... Ще бъда на линия от пет до осем... елате, когато искате... Не се съмнявайте... Почитания на госпожата.

Накрая остави слушалката, погледна ме грозно с кривогледите си очища и попита:

- А ти? Какво искаш?

- Писмото... - започнах.

- А, да, писмото... естествено... Но къде, по дяволите, изчезна?

Търси дълго - опипваше между книжата, обръщаше ги и накрая възкликна: