Алберто Моравия - Нови римски разкази

- С момчето, Луиджи... а вие, извинете, коя сте? Господин Кростароза ми поръча да записвам имената на всички, които се обадят.

- Аз съм госпожа Кростароза... Луиджи, отегчавате ли се?

При този въпрос, честна дума, останах с отворена уста.

Промълвих:

- Е, госпожо, горе-долу...

А тя:

- Луиджи, аз скучая, задушавам се, не мога повече... Луиджи, кажете на господин Кростароза, щом се върне, че няма нужда да ми се обажда по телефона, защото съм се хвърлила през прозореца.

И - клик, затвори телефона. Още не бях свикнал и след тази декларация, тъй решителна, направо се уплаших. Тя се хвърляше през прозореца, а аз не можех да направя нищо, не можех нито да се обадя, защото не знаех номера на Кростароза вкъщи, нито да отида там, защото не

знаех адреса. Измина половин час, Кростароза се върна в офиса; аз се втурнах към него:

- Бързо, господин Кростароза, бързо... жена ви се обади по телефона преди малко, че ще се хвърли през прозореца.

Той ме погледна, без да се разтревожи и без да каже нещо. Подреди в кантонерката самолетните билети, които му бяха в ръката, после спокойно взе телефона и набра номера. Тя му отговори веднага; след малко той каза:

- Скъпа, защо си казала онова грозно нещо на Луиджи? Изплашила си го.

Последва пауза, после:

- Не, скъпа, ангел мой, ти не бива да го правиш, ако наистина ме обичаш, както казваш. А детето, помисли ли за детето? Защо вместо това не отидеш да пиеш чай в някой хотел? Защо не се обадиш на Алис за партия канаста?

Нова пауза.

- О, не, о, не, моля те, умолявам те, не го прави, искаш да умра от мъка... помисли за нашето дете... Ето идея: защо не отидеш да гледаш онзи толкова хубав филм, салонът е климатизиран, ще се забавляваш.

Още една пауза.

- Не, не, не, ти не бива не да го казваш, не бива даже да го мислиш... имаш мен и те обичам толкова много, имаш детето... нима искаш да ни оставиш сами?

И така в същия дух...

После, след много телефонни обаждания, научих как отвръщаше тя на молбите и на съветите на този толкова любезен мъж:

- Ще се хвърля през прозореца, да, ще се хвърля, ще се хвърля.

Беше мания, идея фикс, тази за прозореца. А той, търпелив, нежен, се опитваше да я вразуми, да я утеши; и накрая успяваше, защото, все пак, тя не се хвърляше през прозореца.

Баста! Дойде юли и Кростароза направи саможертва, защото не беше богат: изпрати жена си с гувернантката и детето в Кортина Д’Ампецо в един от първите хотели. Ще повярвате ли? Тя продължи да му звъни по същия начин, само че сега не от Виа Карончини в Рим, където живееха, а от Кортина, по не знам колко стотици лири за всеки три минути. Той, бедният, знаеше че парите изтичат, потеше се и трепереше, но, както всеки път, от страх, че тя може да се хвърли наистина, не се опитваше да скъси разговора, а я умоляваше и утешаваше. От Кортина Д’Ампецо тя отиде в Лидо ди Венеция. И оттам заплашваше по междуградската линия, защото се отегчаваше, а прозорците бяха високи. А Кростароза от офиса в Рим настояваше да не се хвърля, а да мисли за него и за детето.

Лятото отмина, тя се върна в Рим; и старата история пак започна, може би още по-зле, защото виждах, че Кростароза беше станал нервен и когато тя му говореше по телефона, той забравяше дори да се усмихне на идващите клиенти. Един ден, когато бе потънал в изчисление на някакво международно часово време, защото един американец искаше да ходи в Персия, ето че тя се обади в студиото, както обикновено. Кростароза взе слушалката и каза кратко:

- Виж, ангел мой, нямам никакво време... ще ти пратя Луиджи с писмо...

Взе от чекмеджето вече готовото писмо и ми го подаде със заръка да го занеса на жена му, на Виа Карончини.

Отидох. Намерих хубава модерна къща, качих се с асансьора на втория етаж, влязох в елегантен аристократичен апартамент, дори си помислих: „Да имах аз такъв апартамент... със сигурност нямаше да мисля да се хвърлям през прозореца.“ Прислужницата, млада и хубавичка, с дантелена престилка и боне, ме въведе в просторна гостна. На пода седеше, погълнато от играта с кукла и мече, русо момиченце на около четири години с хубаво кръгло лице, розово и здраво, и две сини очи като цветя. В кресло пред отворения прозорец седеше госпожа Кростароза.

Честна дума, бях си я представял съвсем различна, въпреки сладкото гласче: рошава, възбудена, вещица. А видях много млада жена, да имаше двайсет и четири години, с деликатно лице, с уста подобна на роза, големи, тъмни, красиви очи с тревожен поглед. Тя стана, щом влязох, и видях, че беше висока, елегантна, стройна. Ръката и беше дълга и бяла, с пръстен с брилянт. Тя каза: