Алберто Моравия - Нови римски разкази

- Ето го... Тук нищо не се губи... Въпросът е да търсиш.

Препрочете го, като бръчкаше чело, а после взе писалката и нахвърли няколко реда върху лист хартия, пъхна го в плик и ме отпрати:

- Върви на този адрес... По това време ще го намериш... Поздрави.

Бях вече на крака. Взех плика, сложих го в джоб и излязох.

Вън от кабинета го извадих, за да прочета адреса. Останах със зяпнали уста: „Адвокат Мауро Молие, Виа Пиерлуиджи да Палестрина, 20“. Всъщност както в играта на гъска - пропуснеш ли целта, се връщаш назад - след като бях обиколил половин Рим, се връщах при Молие, първия, при когото бях отишъл. Цялото тичане на гладно и потене в околовръстния трамвай и в автобусите се оказа напразно. Помислих, че адвокат Скардамаци е прочел друга препоръка от всичките получени и без да си спомни първата прочетена, ме изпращаше при Молие. Съвсем като в играта на гъска, но за какво бях наказан така?! Силно зашеметен, отчаян и изгладнял, не

измислих нищо друго, освен да взема автобуса и да се върна на Виа Пиерлуиджи да Палестрина.

Почаках доста в чакалнята, изпълнена сега с приятна миризма от кухнята; дори ми се стори, че чувам звън от чинии и прибори, но е възможно да е било само изгладнялото ми въображение. Същото дете с триколка влетя през една врата, обиколи ме в кръг, като въртеше педали, и изчезна през друга врата. Накрая лично адвокатът ми направи знак да вляза. Сега в студиото цареше полумрак, защото щорите на прозорците бяха спуснати, а върху облегалката на дивана имаше възглавница; адвокатът по кабинетна пижама беше обядвал и сега възнамеряваше да се отдаде на малка почивка. Но отиде до писмената маса, прочете на крак писмото и сподели:

- Познавам адвокат Скардамаци... скъп мой приятел... Значи се казваш Франчезети и би искал назначение за портиер в съда... Така, де, обичайната препоръка, нали?

Този път имах усещането, че главата ми наистина се върти, нищо чудно да е било от глад и от умората от сутринта. Обадих се с тънък глас:

- Господин адвокат, името ми не е Франчезети и не искам работа като портиер... Името ми е Чезарано Алфредо и съм шофьор.

- Но тук пише Франчезети и се казва, че искаш работа като портиер... Що за бъркотия е това?

Тогава с върховно усилие, на един дъх, с плачевен тон обясних:

- Господин адвокат, името ми е Чезарано Алфредо и съм шофьор... Тази сутрин накарах Поластрини, когото познавате, да ви се обади и после дойдох тук, при вас. Вие ми дадохте препоръка за адвокат Скардамаци... Но сте сбъркали адреса и ме изпратихте в общината при счетоводителя Скардамаци... а той ме изпрати при Мерлуци, но него не го намерих... Тогава ми хрумна идеята да отида при истинския адвокат Скардамаци... Той обаче загуби моето препоръчително писмо и в друго писмо прочел, че се казвам Франчезети и искам да работя като портиер... и затова ми даде препоръка до вас... Върнах се при вас, след като обиколих половината град, но вече не се държа на крака от умора, от жега и глад.

Докато му разказвах това, забелязах как повдига вежди и потрепва с устни: беше ме познал. Разбра, че ме е заблудил, макар и неволно. Безпогрешно схванах колко е затруднен и се срамува. В края на оплакването си забелязах, че лицето му се раздвоява - сега вместо едно, имаше две лица и те ту се разминаваха, ту се сливаха. Неочаквано се свлякох на стола пред огромната маса и хванах лицето си с ръка. Беше почти припадък. Адвокатът се възползва от момента, за да се освободи от чувството на срам, което му бе внушил моят разказ. След това каза:

- Ее, съжалявам... но всички сме толкова претрупани с работа, а безработните са толкова много... Да направим така: досега колата си я карах сам... отсега нататък ще я караш ти... разбира се, временно, докато намериш работа... да си призная, нямам нужда от шофьор, но така да бъде.

След тези думи не пожела да чуе нищо повече, повика прислужницата и ме повери на нея, като и каза, че съм новият шофьор. Заръча и да ме заведе в кухнята и да ми даде да ям. Там на онези дребнави жени, които ме заразпитваха и искаха да знаят кой съм, откъде идвам и как така адвокатът ме е назначил за шофьор, отвърнах нетърпеливо, с лице над чинията:

- Мястото на шофьор го дължа на моментно пробуждане на съвестта.

- Съвест?

- Да, и не ме питайте повече! Ще добавя единствено, че се казвам Чезарано Алфредо... но може да ме наричате просто Алфредо.

Студенти. Че какво учат онези, които се наричат студенти, какво изучават? Ако всички са като Раул, бих казал: нищо не учат. Или най-добре да се разберем за смисъла на думата учение. Да се уча, означава да се мъча с мозъка си фино да решавам, както се изразява Раул, проблемите на дванайсет и на осем, или проблема на обеда и вечерята. Тези - да, наистина са студенти, учени като малцина от великата и вечна книга на мошеничеството. Ала ако за учение се смята онова, което винаги се е разбирало - да свалиш от гърба си невежеството именно чрез четене, тези са, така да се каже, студенти на думи. А в незаслуженото наименование студенти има нещо