Алберто Моравия: Нови римски разкази

- Вие сте Луиджи, нали?... Представях си ви.

После взе писмото и се върна в креслото, като добави да не си тръгвам: първо искаше да го прочете. Докато четеше, виждах как зениците и се движеха от единия до другия край на листа, бързи под полуспуснатите клепачи. Разбрах, че не е нормална, защото зениците и святкаха по странен начин. И наистина, щом свърши писмото, получи нервна криза: скъса го, хвърли го на пода, после покри лицето си с ръце и започна да се мята, говорейки нещо. Правеше всичко това, без да мисли нито за мен, макар да я гледах, нито за детето, сигурно вече свикнало, защото продължи мълчаливо да си играе с куклата и мечето. Най-после тя започна да повтаря това, което казваше по телефона:

- Отегчавам се, отегчавам се, не мога повече, ще се хвърля през прозореца, да, ще се хвърля, ще се хвърля.

Понеже не знаех как да постъпя, се приближих, седнах на един стол до нея и я помолих:

- Госпожо, не говорете така, вие не бива да се хвърляте.

- И защо не, Луиджи? - попита тя веднага, като си махна ръцете от лицето и ме погледна с прекрасните си очи.

Казах:

- Защото животът е хубав, госпожо... Погледнете мен... спя под едно стълбище, ям фиде, обувките ми са скъсани... но не се отегчавам и не мисля да се хвърлям от прозореца.

- Но вие сте други, вие от народа... Имате поне мизерията, за която да мислите... Аз нямам нищо, нищо, нищо.

- Но, госпожо, вие имате това чудесно дете, имате съпруг, който гледа само през вашите очи, имате хубав дом, пътувате, забавлявате се... Защо искате да се хвърлите през прозореца?

И докато говорех така, неволно и бях взел ръката и тя ми я остави и, честна дума, почувствах се смутен, защото беше истински красива жена, а аз такива жени бях виждал само на кино. Докато и държах ръката, продължавах, изпълнен със старание:

- Госпожо, вие казвате, че бедните имат поне мизерията, за която да мислят... Но знаете ли вие какво е мизерия?... Знаете ли, например, какво е безработица?

А тя, с внезапен писък:

- Кой е по-безработен от мен? Аз не правя нищо по цял ден, не знам какво да правя със самата себе си, не знам къде да отида... Аа, не мога повече така, ще се хвърля от прозореца, да, ще се хвърля.

- Госпожо, опитайте се да работите и вие... Ще видите, че няма повече да скучаете.

Още един писък:

- Да работя... Ами, опитах се да работя... съпругът ми ме беше взел в офиса... пишех на машина, на мястото на омразната госпожица Певерели... но пак полудявах от скука... Бих избила всички онези глупаци, които идват да искат информация за пътуване... И го казах на мъжа ми: вземи си друга секретарка, иначе ще се побъркам и един ден ще се кача на горния етаж и ще се хвърля от

прозореца.

Помислих си: „Е, хайде, стига с този прозорец!“ и като продължавах да държа ръката и, попитах:

- А любовта, госпожо, изпитвали ли сте любов?

За момент бях обзет от плаха надежда да обвие ръце около врата ми и да отвърне: „Луиджи, обичам те, няма да се хвърля от прозореца.“ Ала по-добре да не бях я питал! Тя отново нададе писък:

- За Бога, любовта... вдъхва ми ужас, любовта... всички онези мъже, които ходят подир жените и говорят все едно и също... да полудееш... По-добре да бъда секретарка на съпруга си, тогава... Ах, ах, любовта... не ми говорете за любовта, Луиджи.

В този момент, за щастие, телефонът звънна, тя се хвърли върху него и каза:

- Аа, ти ли си, Г аетано?!

Беше мъжът и. Реших, че сега той ще се заеме да я убеждава, заотстъпвах към вратата и излязох.

Докато слизах по стълбите, си мислех: „Какво чудо... такава жена, със злато да я платиш, втора такава няма да намериш“ и излязох от външната врата на къщата, точно под прозорците на Кростароза, два етажа по-долу. Излизайки, чух крясък, а след него усетих жесток удар и огромен товар, който се стовари върху ми, след което се строполих на земята и загубих съзнание.

Съвзех се в болницата на едно легло сред много други, наредени в две редици покрай стените в огромна бяла стая. Цялото ми тяло беше бинтовано, чувствах се зле, а добрата монахиня, седнала до мен, ми разказа какво се бе случило. Госпожа Кростароза казала по телефона, както винаги: „Ще се хвърля от прозореца, да, ще се хвърля, ще се хвърля“; Кростароза, загубил най-после търпение или нервен от сирокото, което духаше, и отвърнал за първи път: „Е, хвърли се.“ Тогава тя с цялата си простота сложила слушалката, отишла до прозореца и се хвърлила. За нейно щастие паднала точно върху мен в момента, когато съм излизал от къщата. Резултатът: аз имах две-три счупени ребра, а тя нямаше никакво нараняване, извън нервната криза, защото аз и бях послужил като възглавница. И сега аз бях в болницата, а тя - вкъщи.