Мариана Тинчева-Еклесия - Мини разкази

Заедно с многото пътници в трамвая се качи мъж с акордеон и кутия за събиране на дарения. Ръцете му явно бяха премръзнали от студа, та не успяваше да изсвири нещо приятно, с което поне да обърне внимание на пътниците. Той нервно започна да поднася кутията към гърдите на насядалите и подканяше с висок глас: „Хайде, пуснете по нещо за храната!“… Но не спечели съчувствие или симпатии. Музикантът пъхна кутията пред слаб мъж, уловен за седалката на възрастна жена, увила главата си в плетен селски шал. Човекът видя кутията, но обърна поглед към сивото небе и каза, сякаш от името на всички: „Да дадем, да дадем… А питаш ли хората дали имат? Днес съм изял само една баничка и ако знаеш сега колко съм гладен! Защото и вчера съм изял само една баничка. Не ми се полага повече — вкъщи ме чакат две деца, работя по строежите за няколко лева на ден“…

Никой от пътниците не сложи пари в кутията на акордеониста, защото навярно всички бяха на баничка или кифла с боза за един ден. Той продължи недоволен към последната врата, преди трамваят да се спусне към спирката на пазара „Римска стена“.

Жената с плетения шал и кошница до краката на пода се вдигна; личеше, че е от близките села, пристигнала да продаде нещо, отгледано в градината на двора й. Преди да се отвори вратата, тя измъкна плик с едър фасул и го подаде на мъжа с ватенката: „Вземи, чедо, да занесеш на децата си. Три дни не мога да продам това, което нося на пазара — хората нямат пари, а тази година Бог даде много фасулец, вкусен-вкусен…“ Мъжът се смути. Не поиска да вземе дарението от възрастната жена. После се сети, че може да й го плати; извади левче, подаде й го, но тя не пожела парите. Преди да слезе, сложи в ръцете му и връзка моркови, увити в листа от целина — добавка за бобената чорбица, която гладните ще си сварят за вечеря.

Една майка имала трима синове — Манол, Симеон и Златан. Когато най-малкият бил на две години, мъжът й починал. Затова жената учела синовете си да живеят в сговор, да си поделят всичко по братски и да си прощават. Щом всеки от тях намерил бъдещето си и издигнал свой дом, тя ходила да им помага с труд и сърце така, че за себе си не оставяла нищо. Нищо, освен старата къща, правена преди години за децата й.

Като навършила 72 години, болест я повалила на постеля, та за няколко дни трябвало някой да се грижи за нея. Събрали се тримата синове до леглото й, а най-големият рекъл:

— При когото решиш да отидеш до края на дните си, на него ще завещаеш и бащината ни къща! Гледането на възрастен, болен човек не е лека работа. — тайничко се надявал да получи наследството.

На другия ден по залез пръв при майка си дошел средният син Симеон. Той извадил от чантата си бутилка със сок от кайсии:

— Винаги си била недоволна, че малко се спирам при теб, затова сега ти нося да се почерпиш! — толкова силно ударил в масата бутилката, че стъклото се счупило и сокът се разлял на пода. По това време дошъл и първородният син Манол. Той подал на болната си майка парче баница и нервно попитал:

— Преди време под възглавницата си бях оставил спестени пари за дърва. Тази сутрин ги търсих, но не мога да ги намеря. Реших първо теб да попитам да не си ги взела ти, без да ме предупредиш?

Старицата не поела баницата, затворила очи, обърнала главата си към стената от неудобство и дори дума не казала да се защити от упрека.

Седели двамата братя, говорили си за своето детство, за своите пораснали вече деца и никой не посмял да попита майка си какво е нейното последно желание. Едва когато се мръкнало, уморен от дългия път и работа през деня, в стаята на старицата последен пристигнал Златан:

— Мамо, дано да не си направила вече своя избор, та да съжалявам до края на дните си! — той видял баницата на масата непокътната за вечеря — Не ти нося нищо за ядене, понеже си казах — нали ще дойдеш у нас на вечеря? Жена ми и децата вече ще ни чакат…

Болната майка се надигнала от леглото, взела скътаното си вързопче, подала ръка на Златан и рекла:

— Колкото дни ми остават, нека бъдат край тебе. Ти никога не огорчи душата ми с думи и никога не поиска за себе си повече… А в тази къща се събирайте всички за светли празници със своите деца, учете ги да се обичат и да си прощават — както аз ви имам в своето едно сърце и не ви разделям, колкото да сте различни.