Алберто Моравия - Нови римски разкази

2 3

грозна, кривогледа

тъжно, все едно просяк на име Просперо , гробар да се казва Джокондо ,

жена, да е наречена Бела .

Раул, че и начинът, по който се запознах с него, е истинско художество. Една неделя в кафенето на Галерията си убивах времето с гледане на телевизия, когато почувствах докосване по лакътя. Обърнах се и видях дребосък с очила за късогледи с дебели стъкла, луничаво лице и гора от червени коси. Каза ми:

- Кибрит, моля.

Бръкнах в джоба и му дадох. Той добави сериозно:

- А сега цигара.

Изненадан попитах:

- Ей, ще ти стигне ли дъхът за това? - и понеже имам добро сърце, му предложих кутията.

Само с два пръста той взе не една, а четири и кимна:

- Благодаря.

Отвърнах му раздразнен:

- Вземи ги всичките, по-бързо ще стане.

Без да се смути, той грабна пакета и си го сложи в джоба с обяснението:

- Ето докъде е докаран един студент: да иска цигара от първия срещнат.

Развеселен от толкова дебелоочие, продължих:

- Благодаря за първия срещнат, ела да пием кафе.

Отидохме в близкия бар. На един дъх Раул ми се похвали с личните си данни: студент по право, син на един от най-добрите адвокати, скоро и той самият ще стане адвокат и тъй нататък. Прекъснах го:

- Защо ми разказваш всички тези измишльотини? И без това не ти вярвам. Но дори и да повярвам, за какво ти е? Аз съм като теб, тип, който винаги е „на скъпия приятел“.

Той попита с любопитството на студент:

- И какъв е този скъп приятел?

Отвърнах:

- Не започват ли така писмата? Аз съм винаги „на скъпия приятел“, тоест в началото на писмото: никога нямам достатъчно пари, за да стигна до поздрава.

Засмя се и с покровителствен тон призна:

- Харесва ми твоята прямота. И аз ще бъда прям: баща ми е чиновник тук, в Рим, в отдела за военни пенсии, а аз не съм студент поне от две години. Но нека двамата с теб се опитаме да стигнем заедно поне до поздрава на това писмо.

Така започна приятелството ни.

Винаги съм мислил, че учението прави човека мъдър и предпазлив, но в случая с Раул се наложи веднага да го преосмисля. На Раул учението му служеше преди всичко да няма чувство за мярка, а това аз ценя най-много на света: чувството за мярка, тоест да се спреш на време, да не прекаляваш, да не се престараваш. В нашия случай мярката се свеждаше до това да не преминаваме границата, отвъд която способът, особено когато е опасен, става истинска измама, наказуема от закона. Раул, вероятно именно защото бе учил, разсъждаваше преди всичко върху начина, като цепеше косъма на четири, та дори на осем и на шестнайсет; но щом вече бе разсъждавал върху нещо, колкото и невъзможно да изглежда то, бе готов на всичко и способен на всичко. Разсъждаването всъщност вместо да го възпре, го подбуждаше; и ако преди това беше предпазлив, после въобще не мислеше, така да се каже. Опитвах се да го удържам, повтарях му, че не искам да нарушавам закона. Напразни усилия: все едно да се опитвам да спра влак, който се движи със сто километра в час. В екзалтацията си ме наричаше невежа и дори ми обясняваше, че от нас двамата той е командният мозък, а аз - ръката, която трябва да се подчинява.

Наскоро след това дойде в Г алерията, запъхтян и ликуващ: бил съставил безпогрешен план и щял да спечели много, а да рискува малко или никак. Планът бе следният: докато минавал през канцелариите в отдела за военните пенсии, където работеше баща му, и разговарял за това-онова с хората в чакалните, се запознал с някой си Роко, южняк, дошъл в Рим, за да му признаят правото на пенсия заради раняване през войната. Струва ми се, ставаше въпрос за незначителна рана, но споменатият Роко си бе наумил, че раната е тежка и че заслужава най-високата пенсия, отпускана само на инвалиди и други подобни. Тогава на Раул му хрумнала идея, или по-точно, както сам се изразяваше, го осенило просветление - да внуши на Роко, че той, благодарение на познанствата си в службите, ще успее да му осигури пенсията. И под предлог, че трябва да даде подкуп, Роко щял да пусне добра сумичка.

На часа му обясних, че винаги съм се държал на страна от такъв вид измама. Тогава се появи разсъждаващият Раул: да, измама е, но понеже е толкова съвършена, човек, без да се замисля, трябва да приеме плана. Според него измамата е два вида - и двата несъвършени, защото само частично могат да разчитат на шанс. Да се заложи или на печалбата, или на идеала, тоест да се спекулира върху очакването за печалба или върху някое добро чувство. Ала измамата с военните пенсии беше двойна, при това сигурна точно защото се основава върху двете: и печалба, и идеал. Роко искаше пари и това беше печалбата, но искаше също и справедливост, а това бе идеалът. Затова, заключи Раул, докато аз го слушах с отворена уста, възхитен от цялото му увъртане, въпросната измама няма начин да не успее, понеже атакува човека в най-лошата и в най-добрата му същност.