Алберто Моравия - Нови римски разкази

- Ти си студент по право, ще погледнеш ли заради мен в тази твоя книга колко години затвор ще получим и двамата утре, като се срещнем с Роко?

Той избухна:

- Ето го, вечният господин Шубето.

Настоях:

- Послушай ме, погледни в книгата... поне за това да ти послужи ученето.

А той:

- Ама от какво те е страх? Затова ли дойде, да ми го кажеш?

Спокойно му описах какво съм видял: как Роко, след като се раздели с нас, отиде направо в Комисариата, а там, по всичко личеше, беше у дома си. Ще повярвате ли? След първата изненада Раул скочи от леглото, сложи си очилата и започна да разсъждава както обикновено.

Няма да повтарям разсъжденията му, дори не ги помня. Но в заключение той целеше да ми докаже, че не е допуснал никаква грешка, че планът бил наистина перфектен и че въпреки всичко вината е на Роко, защото проклетникът не е онзи, който Раул би искал да бъде. Тогава се изправих:

- Знаеш ли за кого ми напомняш? За някои играчи, които, губейки, прегракват от викане, за да докажат, че победителят е играл лошо. В същото време те са загубили, а другият е победил. Ето, на такъв ми приличаш.

А той:

- Невежа, няма дори да ти отговоря.

А аз:

- Студент, няма да кажа друго.

Последната ми фраза, изглежда, го засегна живо, защото изведнъж започна да крещи, да се мята и да си скубе косата като луд:

- Вън, вън, вън оттук, вън.

Беше страшен и същевременно жалък. Гледах го няколко мига, после излязох на пръсти и затворих вратата след себе си.

Римска зима. Спусках се по булеварда от Вила Боргезе към Музея. Валеше като из ведро. В светлината на слънцето, показало се в дъното на гората между разкъсаните, огрени облаци, бягащи на всички страни, се виждаше как отделните капки се спускат надолу, оставяйки бяла черта по черното небе. Валеше дъжд и грееше слънце. Ако не знаех, че е януари, щях да мисля, че е март, толкова топъл бе въздухът и избуяла раззеленената трева под дърветата. Валеше из ведро, а слънцето проблясваше като от злато. Тревата под дърветата поглъщаше едновременно и дъжда, и слънцето. Изведнъж се почувствах щастлив, с прилив на сила в краката, все едно съм гигантски щурец и мога с един скок да се изскача върху музейния покрив в дъното на алеята над хубавата жълта фасада. И наистина подскочих с отворена към небето уста, а една дъждовна капка ми падна право на езика. Почувствах се опиянен като от глътка ликьор и си помислих:

- Сега съм на двайсет... остава ми да живея още поне четирийсет-петдесет години... Да живее животът!

Вдясно от булеварда, на най-високото място, видях два-три едри охранени коня, яздени от добре облечени момчета. Бяха се подслонили под средиземноморските дъбове да изчакат края на дъжда. Не знам защо тези коне ми се видяха толкова красиви и си помислих:

- Наистина съм щастлив.

Почти неусетно си затананиках модерна канцонета; изведнъж си спомних заглавието на филм, който бях гледал преди време: „Пея под дъжда“.

Навярно бях щастлив, защото отивах на първата си среща с Глория, касиерка в бара на Пиаца Реджина. Там работя като механик в един гараж. Бях зърнал Глория в полумрака, докато гледах телевизия в бара; най-напред докоснах рамото и с моето, после добих смелост и сложих ръка върху нейната; след като телевизията свърши, и определих среща в четвъртък - в този ден собственичката я отменя на касата на бара. Днес беше четвъртък, отивах на среща и се чувствах щастлив.

Единственото ми притеснение бе, че имах малко пари. Това се случва, когато си на двайсет години и си механик в гараж. Парите бяха толкова малко, че можех да предложа на Глория само посещение в Зоологическата градина и най-много едно еспресо на крак в някой бар. Не и кино, защото билетите в кината по Виа Венето 6са скъпи; още по-малко танци в зала, дори в Куадраро 7. Но аз обичам животните и се надявах и Глория да ги обича. Освен това разчитах на чувствата: ако ги има, парите са без значение? С тези мисли стигнах до Музея - място на срещата. Застанах под един корниз на сухо и зачаках.

Най-после Глория се зададе по пустия булевард под дъжда, като се пазеше с чадър. Не знам как, но от начина, по който изглеждаше, веднага разбрах грешката си: тя не бе момиче за мен. Беше някак си префърцунена, с ново червено палто, с рокля от бутилковозелена коприна; имаше нова прическа и беше почти неузнаваема. Косите си носеше обикновено прави, пуснати около лицето. Сега обаче ги беше вдигнала и накъдрила, а чертите на лицето и, едри и малко груби, изпъкваха оголени. Порази ме носът - макар и не грозен, не беше хубав, по форма напомняше кюфте.