Алберто Моравия - Нови римски разкази

Точно тук се опитах да възразя, че ако не друго, то не е хубаво да се спекулира, както той го формулира, с желанието за справедливост на един нещастник. Раул обаче възбудено ми затвори устата: бил съм сантиментален, а животът е джунгла и в джунглата на живота властва законът на джунглата, затова най-накрая триумфира винаги най-силният. Все фрази, както можете да се уверите, точно за студенти, които умеят да говорят, а не ги измислят като клетниците, които не са учили.

Предадох се, макар и неохотно. Заедно с Раул отидох на срещата с Роко, както обикновено в Галерията, за да доведем до края вече започнатата сделка. Роко седеше в кафенето съвсем сам: човек на средна възраст, облечен в черно, нисък и силен, с жълто хепатитно лице и въгленови очи. Веднага си дадох сметка, че имаме работа с фанатик: говореше за пенсията, която всъщност не му се полагаше, като за свое право; повтаряше как е пролял кръвта си за родината; твърдеше с едва чут глас, оглеждайки се подозрително, че това е недостойна банда; и облещил очи, завърши с думите, че ако не му признаят правото, той сам ще отсъди. Раул, като тарикат, започна отдалеч. Понеже имаше работа с южняк, първо зачекна темата за семейството и съумя да се справи чудесно. Трогнатият Роко измъкна от портфейла си снимка на съпругата и трите дъщери и ни я показа. От семейството до занаята има само крачка, Раул накара Роко да съобщи точка по точка колко земя има, какво отглежда и колко реколта събира.

Най-после Раул подхвана раздела за войната и този път Роко не спря да разказва за участието си на всички фронтове. Налегнаха ме прозявки и почти се одрямах. Ала Раул слушаше внимателно, кимаше и показваше най-жив интерес. После дойде неговият ред: впусна се да обяснява как някои неща не би ги направил дори и за брат си. Спря и погледна Роко, но той не отвърна нищо. Изненадан, Раул добави, че за човек като Роко, земеделец, баща на семейство и войник, той иска да направи изключение. Нова спирка, а Роко продължаваше да мълчи. Тогава Раул, объркан, изплю камъчето: чувствал се в състояние, благодарение на негови лични познати в службата, да му уреди пенсия; налагало се обаче да се чуе с хората, да говори, да подготви почвата. Раул смяташе, че е разбран, но и този път Роко не отвори уста, само продължаваше да го гледа втренчено. Обезсърчен, Раул обясни:

- Да се подготви почвата, или да се плати.

А другият, брутално:

- Колко?

Обсъждахме още малко сумата и накрая стигнахме до съгласие. Както винаги, достигнал целта, Раул започна да се престарава: да ласкае Роко, да угодничи, стигна дотам да го кани на вечеря, за да пием за негово и наше здраве. Но Роко отказа, защото имал среща със земляци. На другия ден щял да дойде в Галерията с парите, половината веднага, другата половина при получаване на пенсията. Сбогувахме се много сърдечно. А Раул с неговото дебелоочие препоръча на Роко да не говори на никого по въпроса: правел го само за него, не би го направил за никого другиго. В отговор Роко кръстоса два пръста върху устните си - знак, че ще бъде ням.

Чувствах се смъртно уморен и нямах настроение да седя и да слушам Раул. В такива случаи той ми изнасяше обстоятелствени лекции защо е постъпил така, с колко интелигентност и с каква яснота на мисълта... Сбогувах се набързо и хукнах из уличките около Галерията с намерението да седна в някоя механа да хапна нещо на спокойствие и после да си легна. Само след няколко метра видях пред мен да върви Роко. Не знам защо нещо освободено и кротко в походката му предизвика подозрението ми и ме подтикна да го проследя. Вървях след него от една уличка в друга и накрая той спря пред входа на Комисариата 5. Застанах встрани и зачаках: на прага Роко се поразговори с един агент, после хлътна в сградата с уверена крачка. По прозорците на партера нямаше завеси, а помещенията бяха осветени. Събрах кураж, приближих се до един прозорец и погледнах вътре. По случайност видях Роко да влиза в стаята. Млад агент в униформа стана на крака зад едно от писалищата. Роко си свали горната дреха, окачи я на закачалката, седна с доволен вид зад друго писалище, взе телефона и набра номер. Това ми стигаше; отдалечих се от прозореца и хукнах към дома на Раул.

Той живееше наблизо, в пресечката на Скандербег, на последния етаж на стара къща при един шофьор, в малка и толкова бедна стая, че при всяко ходене там сърцето ми се свиваше, макар да бях свикнал с мизерията. Без да се събува и съблича, Раул лежеше пушейки, все още видимо възбуден от успеха на тъй съвършения си план. В стаята цареше неописуем безпорядък, а по масата имаше книги, други книги бяха подредени на етажерка. Влязох, без да отроня дума, седнах до масата и взех една книга. Какво съвпадение - Наказателният кодекс. Попитах го бавно и мило: