Джулиан Барнс - Лимони на масата

И той ли беше такъв навремето, когато срещна Бабс? Дума да не става. Той не се преструваше, че нещата не са такива, каквито са. Не си казваше: Ох, тогава ми беше замаяна главата, или: Ако Пам не беше каквато е сега. Нито пък си казваше: Защото Бабс е руса, а аз винаги съм си падал по блондинки, което е странно, защото Пам е брюнетка, а може и да е тъкмо заради това. Бабс беше симпатична, беше там онази вечер, беше руса и те удариха гонга три пъти. Друго нямаше. Освен че я запомни. Запомни я и на следващата година пак я потърси.

Беше разперил ръка на масата пред себе си. Негова ръка плюс един пръст, толкова беше диаметърът на купата за миксера. Разбира се, че ще запомня, беше й казал, нали не мислиш, че ръката ми ще се смали в следващите двайсет и четири часа? Не, не слагай миксера в сака ми, Памела, казах, че не искам да го мъкна до града. Можел да провери дали „Джон Луис“ не работят до късно тази вечер. Да им се обадел от гарата, та да прескочи дотам още днес вместо утре. Така щял да спести време. А на сутринта да изпълни всички други поръчки. Планирай си задачите, Джако.

На следващата година не беше сигурен дали Бабс го помни, но все едно, тя се зарадва, че го вижда. Беше купил бутилка шампанско, от обезценените, и това бетонира нещата. Остана при нея целия следобед, разказа й за себе си и пак удариха гонга три пъти. Обеща да й прати картичка, когато има път насам, и така се започна. А сега ставаха… колко? Двайсет и две, двайсет и три години? На десетата годишнина и занесе цветя, на двайсетата саксия. Бегония. Мисълта за нея раздвижваше жилите му в онези мразовити сутрини, когато излизаше да нахрани кокошките и да нарине въглища от бараката. Бабс беше — как го казваха в днешни дни? — неговият светъл прозорец. Веднъж тя се опита да сложи край — излизам в пенсия, пошегува се, — но той не го допусна. Не даде и дума да се издума, готов беше да й вдигне скандал. Тя склони и го погали по лицето, а на следващата година, като й прати картичката, сърцето му трепереше от страх, но Бабс удържа на думата си.

Вярно, бяха се променили. С всички е така. Ето Памела: откакто децата изхвръкнаха, едно си знаеше — градината, та градината, примираше по кучета, офъка си косата по-ниско от райграса и вечно ходеше с парцал в ръка. Той обаче не виждаше голяма разлика от дните, преди да стане първа чистофайница. Не щяла да мръдне от къщи, била се напътувала. Беше й казал, че сега времето е в техните ръце, което хем беше така, хем не. Повече време имаха, по-малко неща свършваха, такава беше истината. И не е да речеш, че мързелуваха.

Той също се беше променил. Качеше ли се на стълба да чисти улуците, сърцето му слизаше в петите. Нещо, което беше вършил двайсет и пет години, ей богу, това му беше първата задача в списъка през пролетта, а и с къща на един етаж никога не си далеч от земята, но пак го беше страх. Не че ще падне, не от това. Винаги закрепваше стълбата добре, не му се виеше свят и знаеше, че дори да падне, на трева ще е. Но просто защото, както си стоеше там, надвесил нос над улука, и чегърташе с лопатката мъх, гнили листа и кал и събаряше недовършените лястовичи гнезда, и оглеждаше има ли счупени керемиди и изправена ли е антената на телевизора, както си стоеше там, напълно защитен, обут в ботуши, облякъл дебело яке, нахлузил вълнена шапка и гумени ръкавици, понякога усещаше, че му потичат сълзи, но знаеше, че не е от вятъра, и стоеше вдървен на пречката, стискаше с едната си отмаляла ръка улука и се преструваше, че с другата ръчка нещо в улея от дебела пластмаса, а всъщност трепереше от страх. Дяволски страх.

Обичаше да си мисли, че Бабс не се променя и тя не се променяше, не и в неговите очи, в спомените и очакванията му. Но същевременно той забелязваше, че косата й не е така руса, както някога. А и след като я убеди да не излиза в пенсия, тя също се промени. Не искаше да се съблича пред него. Стоеше с нощница. Получаваше киселини от шампанското. Една година й занесе най-скъпото, но резултатът беше същият. Все по-често загасяше лампата. Не полагаше някогашните усилия да разпали в него огън. Заспиваше, когато и той заспиваше, понякога и по-рано.

Но тя продължаваше да е онова, за което той жадуваше, докато хранеше кокошките, ринеше въглища, стържеше улука с потекли сълзи, които размазваше по лицето си с гумена ръкавица. Бабс беше връзката му с миналото, когато можеше да не си брои чашите и пак да удари три поредни гонга. Понякога се държеше с него като майка с детето си, но човек и от това има нужда, нали? Голямото ми бебе, Джако. Такива неща му приказваше. Но също и: истинските мъже са на изчезване, вече много рядко се срещат, но ти си един от тях.