Джулиан Барнс - Лимони на масата

— Лекарите ми казаха, че не са виждали друг човек, който да се бори толкова дълго със смъртта. За това се искало голям кураж. Има медал за храброст, отвърнах им аз.

— Но предполагам, че дори да се е опитвал да ми прати вест, не съм успяла да разпозная формата, под която е дошла. С това се успокоявам. Макар че мисълта за Бил, който се мъчи да се свърже с мен и вижда, че не го разбирам, е направо непоносима.

Сега пак ще подхване глупостите за прераждането, помисли си Мерил. Как всички се завръщаме като катерички. Виж какво, мойто момиче, мъжът ти не само е мъртъв, ами и когато беше жив, ходеше с разперени пръсти, схващаш ли? Не, вероятно не схващаше. В базата мъжът ти беше известен като дребния английски педал в администрацията. Беше лява резба, ясно? Не че някога щеше да й го каже в лицето. Въпросът беше много деликатен. Джанис щеше да се съсипе.

Странно чувство. Знаейки истината, Мерил имаше усещане за превъзходство, но не и за власт. Помисли си, ето сега, когато онзи дребен педал, мъжа й, го няма, някой трябва да се грижи за нея и доброволката май си ти, Мерил. Понякога тази жена може да ти изпили нервите, но Том нямаше да има нищо против да й помогнеш.

— Още кафе, дами?

— За мене нов чай, ако обичате.

Джанис очакваше да й предложат за пореден път избор между „Инглиш Брекфаст“, „Ориндж Пекоу“ и „Ърл Грей“. Но келнерът просто прибра миниатюрната каничка, която американците чудно как смятаха достатъчна за сутрешния чай.

— Как е тазът ти? — попита Мерил.

— О, много по-лесно ходя вече. Добре, че се реших.

Когато келнерът се върна, Джанис погледна каничката и каза рязко:

— Исках нов чай.

— Моля?

— Казах, че искам нов чай. Не ви помолих само за още топла вода.

— Моля?

— Това — каза Джанис и посегна към жълтия етикет, който висеше изпод похлупачето — е същата стара торбичка. — Тя изгледа гневно високомерния младеж. Беше сърдита не на шега.

После се зачуди защо той се намуси толкова и защо Мерил внезапно прихна, вдигна чашката с кафе и каза: „Наздраве за теб, скъпа моя.“

Джанис взе своята празна чаша и те се чукнаха, изтръгвайки от порцелана глухо, неотекващо тракване.

— За колена при него и никъде другаде. Тя седна зад волана още на третия ден.

— Много бързо — каза Мерил.

— Онзи ден срещнах Стийв.

— И?

— Зле е.

— Със сърцето, нали?

— И ужасно е напълнял.

— Това е лошо.

— Мислиш ли, че има връзка между сърцето и сърцето?

Усмихвайки се, Мерил поклати глава. Каква чудачка беше тази Джанис. Никога не знаеш в каква посока ще скочи.

— Не вдявам, Джанис.

— Добре де, мислиш ли, че можеш да получиш сърдечен пристъп от влюбване?

— Не знам. — Позамисли се. — Но знам едно друго нещо, от което можеш да го получиш. — Джанис я погледна недоумяващо. — Като Нелсън Рокфелер.

— Той какво?

— Така е умрял.

— Как така?

— Казват, че работел до късно над една книга за изобразителното изкуство. Но аз изобщо не го вярвам. — Мерил изчака да се убеди, че Джанис се досеща.

— Какви неща знаеш, Мерил. — И аз какви неща знам.

— Да, какви неща знам…

Джанис побутна закуската да освободи място за лактите си. Половин купичка мюсли и препечена филийка. Две чаши чай. Напоследък толкова бързо отделяше течностите, които изпиваше. Погледна насреща към Мерил с клонестия нос и неубедително русата коса. Тя й беше приятелка. И заради това Джанис щеше да й спести нещата, които знаеше за ужасния й съпруг. Добре, че се запознаха чак като вдовици. Бил щеше да се погнуси от Том.

Да, тя й беше приятелка. И все пак… Не й ли беше по-скоро съюзница? Както навремето, когато животът й започваше. Като дете си мислиш, че имаш приятели, но всъщност те са ти само съюзници — хора на твоя страна, които се грижат за теб, докато пораснеш. После — в нейния случай — те си отидоха, тя вече беше голяма и се появиха Бил и децата, децата напуснаха, Бил умря. А после? Пак бяха нужни съюзници, хора, които да се грижат за теб до края. Съюзници, които помнеха Мюнхен, старите филми, все още ненадминати, дори да се мъчиш да харесаш новите. Съюзници, които ти помагат да се оправиш с данъчните декларации и ти отварят бурканчетата с мармалад. Съюзници, които се притесняват за парите като теб, макар да подозираш, че някои от тях имат повече, отколкото дават да се разбере.

— Ти чу ли, че в Станхоуп са удвоили депозита? — попита Мерил.

— Не, колко е сега?

— Хиляда на година. А беше петстотин.

— Е, вярно че мястото е хубаво. Но стаите са много малки.