Джулиан Барнс - Лимони на масата

— Ние пък не харесахме „Звезден глас“ — рече Джанис в старанието си да не остане по-назад.

— Ах, обожавам го.

— Право да ти кажа, отидохме само заради Майкъл Кейн.

— Ах, обожавам го.

— Дали е спечелил „Оскар“?

— Кой, Майкъл Кейн ли? За „Звезден глас“?

— Не, искам да кажа… за всичко.

— За всичките си роли? Според мен го заслужава. След толкова години.

— Да, след толкова години. Той трябва да гони нашата възраст.

— Така ли мислиш? — Според Мерил приятелката й прекаляваше с разговорите за старостта или най-малкото за напредването на годините. Сигурно защото беше типична европейка.

— Е, и да е поизостанал малко, скоро ще ни настигне — каза Джанис.

И двете се замислиха над тези думи и после се разсмяха. Не че Мерил беше съгласна с тях, макар да ги преглътна заради шегата. Филмовите звезди имаха способността да не остаряват с нормалното темпо. И това нямаше нищо общо с пластичната хирургия. Просто някак си се задържаха на възрастта, когато си ги гледал за пръв път. Дори когато започваха да играят по-зрели герои, хората си имаха едно наум. Продължаваха да ги мислят за млади, играещи роля на старци, често пъти не много убедително.

Мерил обичаше Джанис, но я смяташе за малко старомодна. Държеше на сивото, бледозеленото или бежовото и беше оставила косата си със сиви кичури, но от това нямаше полза. Толкова естествено й стоеше, че изглеждаше като боядисана. Дори този голям шал, забоден на рамото й с небрежен замах, беше зеленикаво-сив, ей богу! Но категорично не вървеше на панталон, поне не на нейния. Жалко. Сигурно навремето е била симпатична. В никакъв случай красива, разбира се. Но симпатична, да. Хубави очи. Поне като се вгледаш в тях. Ала Джанис не правеше нищо, за да привлече внимание върху очите си.

— Това, което става на Балканите… ужас е — каза тя.

— Да. — Мерил отдавна бе престанала да чете тези страници на „Сън-Таймс“.

— Милошевич трябва да бъде вразумен.

— Не знам какво да мисля.

— Сърбите никога няма да си променят нрава.

— Не знам какво да мисля — повтори Мерил.

— Сещам се за Мюнхен.

Тези думи като че ли сложиха край на дискусията. Напоследък Джанис често повтаряше „Сещам се за Мюнхен“, с което всъщност искаше да каже, че в ранното си детство е чувала възрастните да споменават Мюнхен като пресен пример за позорно предателство. Но не си струваше да се обяснява, за да не развали убедителността на изявлението.

— Аз май ще си поръчам само мюсли с плодове и ядки и препечен пълнозърнест хляб.

— Винаги това си поръчваш — отбеляза Мерил, макар и не раздразнено, а по-скоро снизходително.

— Да, но ми е приятно да си мисля, че мога да си поръчам нещо друго. — А и всеки път, когато ядеше мюсли с ядки, трябваше да внимава за разклатения си кътник.

— Е, аз мисля да си взема яйца на очи.

— Винаги това си поръчваш — отвърна Джанис. Яйцата запичаха, пушената херинга те караше да се оригваш, гофретите не вървяха за закуска.

— Ще го повикаш ли да дойде?

Типично за Мерил. Тя винаги пристигаше първа и избираше мястото, от което не можеш да уловиш погледа на келнера, без да си разтегнеш вратните жили. Така че на Джанис не й оставаше друго, освен да помахва от време на време и да се мъчи да не изглежда засегната, когато келнерът показваше, че има по-важни неща за вършене. Подобно неудобство изпитваше при спирането на такси. Вече изобщо не те забелязват, мина й през ума.

Всеки първи вторник от месеца се срещаха тук, в салона за закуска на „Харбървю“, сред забързани бизнесмени и разтакаващи се летовници. И в пек, и в дъжд, казваха си те. И небето да се продъни, и морето да ни залее, каквото и да става. Всъщност стана и нещо повече — оперираха тазобедрената кост на Джанис, а Мерил се подлъга да отиде на кошмарна екскурзия до Мексико с дъщеря си. Но извън това през последните три години срещите им бяха най-редовни.

— Вече съм готова за чая — каза Джанис.

— „Инглиш Брекфаст“, „Ориндж Пекоу“, „Ърл Грей“?

— „Инглиш Брекфаст“. — Каза го с нервна рязкост, което накара келнера да спре да оглежда масата. Беглото кимване от негова страна едва ли можеше да мине за извинение.

— Веднага пристига — каза той в крачка.

— Мислиш ли, че е вазелинче? — Джанис сама се зачуди защо се е постарала да избегне модерните думи, но, ако не друго, поне прозвуча по-ефектно.

— Изобщо не ме интересува — каза Мерил.

— Нито пък мен — каза Джанис. — Особено на моята възраст. Все едно, от тях стават много добри келнери. — Което не беше вярно, затова тя добави: — Така казваше Бил. — Доколкото си спомняше, Бил не беше казвал нищо подобно, но посмъртната му подкрепа й вършеше работа, когато се оплетеше.