Джулиан Барнс - Лимони на масата

Когато сърцето се съкруши, помисли си той, то се разцепва като дървото, по цялата дължина на талпата. В първите дни, когато постъпи в дъскорезницата, бе видял как Густаф Олсон взе една дебела дъска, заби в нея клин и леко го завъртя. Дъската се сцепи по протежение на дървесните влакна, от край до край. Това беше всичко, което трябваше да се знае за сърцето: къде да забиеш клина. После със завъртане, с жест, с дума можеш да го разрушиш.

Когато се свечери и влакът потегли покрай притъмняващото езеро, където бе започнало всичко, когато срамът и угризенията отслабнаха, тя се помъчи да събере мислите си. Това бе единственият начин да потисне болката: да мисли ясно, да се интересува само от това, което се случва в действителност и което знаеше, че е истина. Едно бе разбрала: че мъжът, заради когото през последните двайсет и три години би напуснала съпруга и децата си във всеки един момент, заради когото би загубила репутацията и мястото си в обществото, с когото би избягала бог знае къде, не е и никога не е бил достоен за любовта й. Аксел, когото уважаваше като добър баща и стълб на семейството, много повече заслужаваше да бъде обичан. Ала тя не го обичаше, не и ако чувствата й към Андерш Буден бяха мярката за нещата. И в това бе трагедията на живота й, разкъсван между липсата на обич към мъжа, който я заслужаваше, и обичта към мъжа, който не я заслужаваше. Този, когото бе смятала за гротмачта на живота си, за ярък фенер на палубата, се бе оказал само измамно отражение във водата. Нищо реално. Макар гордо да изтъкваше, че й липсва въображение и няма вкус към легендите, бе допуснала половината й живот да премине в лекомислени мечти. Не можеше да се каже, че не е водила порядъчен живот. Но нима това доказваше целомъдрието й? Ако бе поставена на изпитание, нямаше да издържи и един миг.

Докато си даваше ясна и реална сметка за всичко, срамът и угризенията я обзеха отново, още по-силни. Тя откопча маншета на левия си ръкав и измъкна навитата около китката избеляла синя панделка. Пусна я на пода на вагона.

Когато чу приближаването на файтона, Аксел Линдвал хвърли цигарата си в празната камина. Пое пътната чанта от ръцете на жена си, помогна й да слезе и плати на файтонджията.

— Аксел — каза тя с ведър мил глас, щом влязоха вкъщи, — защо когато ме няма, винаги пушиш?

Той я погледна. Не знаеше как да реагира. Не искаше да й задава въпроси, ако с тях би я принудил да го излъже. Или да му каже истината. Еднакво се страхуваше и от двете. Мълчанието се проточи. Е, помисли си той, не можем до края на живота си да живеем заедно в мълчание. Така че накрая отговори:

— Защото обичам да пуша.

Тя се засмя. Стояха пред незапалената камина; той все още държеше чантата й. Досещаше се, че в нея са побрани всички тайни, всички истини и всички лъжи, които той не желаеше да чуе.

— Върнах се по-скоро, отколкото предвиждах.

— Да.

— Реших да не нощувам във Фалун.

— Да.

— Градът има дъх на медна руда.

— Да.

— Но покривът на „Света Кристина“ блести под лъчите на залязващото слънце.

— И аз така съм чувал.

Беше мъчително да гледа съпругата си в това състояние. От едната милостивост трябваше да я остави да изрече лъжите, които си е приготвила. Така че си позволи да попита:

— И как е… той?

— О, много е добре. — Тя не знаеше колко абсурдно звучи това, докато не го каза. — Но лежи в болницата. Много добре изглежда, но подозирам, че истината е друга.

— Обикновено хората, които са добре, не влизат в болница.

— Да.

Той съжали за сарказма си. Навремето един учител бе казал пред класа им, че сарказмът е проява на слабост. Защо се сети за това сега?

— И…

Досега не беше осъзнала, че ще трябва да опише посещението си във Фалун; не несъществените подробности, а целта му. На тръгване си бе представяла, че когато се върне, всичко ще бъде съвсем променено и ще се наложи само да обясни тази промяна, каквато и да бе тя. Тягостното мълчание я хвърли в паника.

— Иска боксът му да стане твой. Конският бокс до църквата. Номер четири.

— Зная, че е номер четири. Сега си лягай.

— Аксел — каза тя, — във влака си мислих как ще остареем. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Струва ми се, че когато си стар, нещата стават по-лесни. Това възможно ли е според теб?

— Лягай си.

Когато остана сам, той отново запали цигара. Лъжата й беше толкова безсмислена, че дори можеше да е истина. Но пак се стигаше до същото. Ако беше лъжа, то истината бе, че отиде да види любовника си, този път съвсем открито. Бившият й любовник? Ако пък беше истина, подаръкът на Буден беше саркастична отплата за наскърбения съпруг от надсмиващия се любовник. От онези подаръци, които клюката обичаше и никога не забравяше.