Джулиан Барнс - Лимони на масата

От утре започваше остатъкът от живота му. Щеше да е различен, съвсем променен от мисълта колко голяма част от досегашния бе измамна. Щяха ли да му останат спомени, някакви мигове от миналото, неопетнени от онова, което току-що се потвърди? Може би тя беше права, двамата трябваше да се постараят да остареят заедно и да се надяват, че с времето сърцата им ще станат безчувствени.

— Какво искате да кажете? — попита сестрата. Този пациент започваше да говори несвързано. Беше нещо обичайно в последните етапи на болестта.

— Рестото…

— Да?

— Рестото е за изстрелите.

— Какви изстрели?

— С пушка. Да събудят ехото.

— Моля?

Гласът му трепереше, докато повтаряше:

— Рестото е за изстрелите, които ще събудят ехото.

— Извинете, господин Буден, не разбирам за какво говорите.

— Тогава се надявам никога да не разберете.

На погребението на Андерш Буден ковчегът му, скован от бял бор, изсушен и набичен на един хвърлей от градския площад, бе поставен пред резбования олтар, донесен от Германия по време на Трийсетгодишната война. Викарият оприличи управителя на дъскорезницата на високо дърво, повалено от Божията брадва. Не за пръв път паството чуваше това сравнение. Пред църквата конски бокс номер четири стоеше празен в знак на почит към покойника. Той не беше посочил приемник в завещанието си, а синът му живееше в Стокхолм. След съответното допитване боксът бе присъден на капитана на параходчето, видна личност с граждански заслуги.

— Кафе за вас, дами?

И двете вдигнаха очи към келнера, но той вече навеждаше каничката към чашата на Мерил. Когато й наля, премести поглед, но не към Джанис, а към чашата на Джанис. Тя я похлупи с длан. След всички тези години така и не разбра защо с появата на келнера американците моментално си поръчват кафе. Те пиеха горещо кафе, после студен портокалов сок, после още кафе. Ама че глупави навици.

— Не искате ли кафе? — попита келнерът, сякаш жестът й не беше достатъчно красноречив.

Той беше препасал зелена престилка от лен, а по косата му имаше толкова гел, че си личеше къде е минало всяко зъбче на гребена.

— Ще пия чай. По-късно.

— „Инглиш Брекфаст“, „Ориндж Пекоу“, „Ърл Грей“?

— „Инглиш Брекфаст“. Но по-късно.

Келнерът се отдалечи, сякаш бе засегнат, и пак избегна зрителния контакт. Джанис не беше изненадана, а още по-малко обидена. Те бяха две възрастни жени, а той вероятно гей. Струваше й се, че американските келнери стават все по-хомосексуални или поне по-открито го показваха. Може би винаги са си били такива. В края на краищата вероятно бяха подходящ персонал за самотни бизнесмени. Ако се предположеше, че самотните бизнесмени също са с обратни наклонности, което, призна си тя, невинаги беше вярно.

— Яйцата на очи ми изглеждат нелоши — каза Мерил.

— Яйца на очи звучи добре. — Но потвърждението на Джанис не означаваше, че ще си ги поръча. Според нея яйцата на очи се ядяха на обяд, а не сутрин. В това меню имаше много неща, които, ако питаха нея, не ставаха за закуска: гофрети, палачинки, арктическа камбала. Риба за закуска? Това не го разбираше. Навремето Бил обичаше пушена херинга, но Джанис му я разрешаваше само когато отсядаха в хотел. Умирисва кухнята, отсичаше тя. А и от нея цял ден се оригваш. Което си беше най-вече, макар и не изцяло, негов проблем. Колко кавги бяха имали заради тая риба.

— Бил обичаше пушена херинга — каза тя с умиление.

Мерил я погледна, чудейки се дали не й се губи логическата нишка в разговора.

— Ти, разбира се, не познаваш Бил — каза Джанис, сякаш се извиняваше, че съпругът й е проявил наглостта да умре, преди да се запознае с Мерил.

— Скъпа моя — рече Мерил, — що се отнася до мен, на езика ми е все „Том това, Том онова“, трябва да ме прекъснеш, че започна ли, не млъквам.

Отново заразглеждаха менюто, след като се споразумяха донякъде за условията, при които ще премине закуската.

— Ние ходихме да гледаме „Тънка червена линия“ — каза Джанис. — Много ни хареса.

Мерил се зачуди кои може да са тези „ние“. Навремето това би означавало „аз и Бил“. А сега? Или Джанис просто си говореше по навик? Може би дори след трите години, откакто овдовя, не можеше да премине на „аз“.

— На мен не ми хареса — отсече тя.

— Ооо! — Джанис хвърли кос поглед към менюто, сякаш то щеше да й подскаже нещо. — На нас ни се видя много добре направен.

— Да — каза Мерил. — Но аз го намирам за… ами за скучен.