Джулиан Барнс - Лимони на масата

— Къде е съпругата ви?

— Идва в други дни. — Какво щеше да си помисли персоналът? Съпругата му го посещава в тези и тези дни, а „тя“ само чака да види гърба й.

— Реших, че сте много болен.

— Не, не — отвърна бодро той. Изглеждаше много изнервена — да, защо да не го каже, приличаше малко на катерица с неспокойни, стрелкащи се очи. Е, трябваше да я успокои, да каже нещо мило. — Добре съм. Ще оздравея.

— Помислих си… — започна тя и млъкна. Не, трябваше да си изяснят нещата. — Помислих си, че умирате.

— Ще надживея боровете на Хьокберг.

Седеше в леглото и й се усмихваше. Брадата му беше току-що подстригана, косата му грижливо сресана. Оказа се, че не умира, а жена му беше в друг град. Зачака да чуе какво ще й каже.

— Това е покривът на „Света Кристина“.

Тя се обърна, застана до прозореца и погледна към църквата. Когато Улф беше малък, винаги трябваше да се обръща с гръб към него, преди да й сподели някаква тайна. Може би и с Андерш Буден трябваше да постъпи така. Тъй че тя се загледа в медния покрив, блеснал на слънцето, и продължи да чака. В крайна сметка мъжете говореха първи.

Мълчанието и обърнатият й гръб го смутиха. Не беше го планирал така. Дори не бе успял да я нарече Барбру, да се обърне към нея свойски като към стара позната. Какво беше казала тя навремето? „Обичам, когато някой мъж ми разказва каквото знае.“

— Църквата е била построена в средата на деветнайсети век — започна той. — Не съм сигурен кога точно. — Тя не реагира. — Покривът е от мед, добита в тукашната мина. — Пак мълчание. — Но не знам дали е бил облицован по време на строежа или по-късно. Каня се да проверя — добави той, опитвайки се да говори решително. И този път тя не каза нищо. Единственото, което чу, бе шепотът на Гертруд: „Значката на Шведския туристически съюз.“

Барбру усещаше как я обзема гняв. Тя, разбира се, не го познаваше и нямаше представа що за човек е. През всичките тези години бе живяла с една момичешка фантазия.

— Значи не умирате?

— Ще надживея боровете на Хьокберг.

— И се каните да дойдете в хотелската ми стая? — Каза го възможно най-рязко, с презрение към целия свят на мъжете с техните пури, любовници, дървени трупи и суетни глупави бради.

— Госпожо Линдвал… — Неочаквано съзнанието му се замъгли. Искаше да й каже, че я обича, че винаги я е обичал и че мисли за нея през повечето… не, през всичкото време. „Мисля за теб през повечето… не, през всичкото време“ — това се бе подготвил да й каже. А после: „Обичам те от мига, в който те видях на палубата. Оттогава насам ти ме крепиш жив.“

Но раздразнението й го обезкуражи. Тя го мислеше за прелъстител. Така че думите, които си беше подготвил, щяха да прозвучат като думи на прелъстител. А и той в крайна сметка не я познаваше. Нито пък знаеше как да разговаря с жени. Хвана го яд на сладкодумните мъже, които умееха да свалят звезди. Хайде, престраши се, рече си той, доловил нейното раздразнение. И без това скоро ще умреш, така че кажи каквото ще казваш.

— Помислих си — започна той с грубия и агресивен тон на човек, който се пазари, — помислих си, госпожо Линдвал, че ме обичате.

Видя как раменете й се вкамениха.

— Ах — възкликна тя. Тази мъжка суета. Колко погрешна представа бе имала за него през всичките тези години; смятала го беше за благоразумен, тактичен човек, когото едва ли не обвиняваше в неспособност да изрази чувствата си. А се оказа просто поредният мъж, който се държеше като героите в книгите, а тя поредната жена, която се бе подлъгала.

Все още с гръб към него изрече:

— Заблудили сте се. — И се обърна да погледне този долен, подсмихващ се женкар, който явно бе направил пътека до хотелските стаи. — Но ви благодаря… — Не умееше да бъде саркастична и за миг се почуди как да продължи. — Благодаря ви, че ми показахте приюта за глухонеми.

Мина й през ум да си прибере малиновия конфитюр, но прецени, че е некрасиво. Щеше да успее да хване вечерния влак. При мисълта да пренощува във Фалун й призля.

Андерш Буден дълго време нямаше мисли в главата си. Гледаше как медният покрив постепенно потъмнява. Извади осакатената си ръка изпод завивката и я използва, за да разроши косата си. Бурканчето с конфитюр даде на първата сестра, която влезе в стаята му.

Едно от нещата, които бе научил в този живот и на които се уповаваше, бе, че от по-силната болка по-слабата минава. Защрака ли те зъб, не усещаш болката в навехнатия крак, премажеш ли си пръста, зъбоболът изчезва. Надяваше се — засега това беше само надежда, — че болките на рака, предсмъртните мъки, ще стопят сърдечното му страдание. Но не изглеждаше много вероятно.