Джулиан Барнс - Лимони на масата

Спомни си как тя бе обърнала лице към него с ръка на парапета, без да крие венчалния си пръстен, и простичко бе изрекла: „Искам да ида във Фалун.“ Представяше си, че други жени биха му казали: „Мечтая си за Стокхолм“ или „Нощем сънувам Венеция“. Тези биха били предизвикателни дами в градски кожени палта, очакващи не толкова отговор, колкото прехласнато обожание. Но тя бе казала: „Искам да ида във Фалун“, и той бе онемял от простотата на тези думи. Сега се упражняваше да казва със същата простота: „Аз ще ви заведа там.“

Внуши си, че ако й разкаже добре историята на Матс Исраелсон, тя ще повтори думите: „Искам да ида във Фалун.“ И тогава той щеше да отговори: „Аз ще ви заведа там.“ И всичко щеше да е ясно като бял ден. Ето защо вложи усилия историята да зазвучи така, както щеше да й хареса: проста, сурова, истинска. Щеше да й я разкаже десет минути, след като потеглеха, на мястото, което вече смяташе за тяхно — до парапета пред салона на първа класа.

Повтори си я за последен път, когато стъпи на кея. Беше първият вторник на юни. Човек трябваше да е точен по отношение на датите. Като се започне с 1719-а. И се завърши с първия юнски вторник на лето господне 1898-о. Небето беше ясно, езерото чисто, чайките дискретни, гората по възвишението зад града пълна с дървета, прями и честни като човешки същества. Тя не дойде.

Клюката отбеляза, че госпожа Линдвал не е отишла на срещата с Андерш Буден. Клюката предположи, че са се скарали. Клюката предположи и тъкмо обратното — че са решили да се крият. Клюката се зачуди дали един управител на дъскорезница, който е случил да се ожени за притежателка на пиано, внесено от Германия, изобщо би удостоил с поглед невзрачната съпруга на аптекаря. Клюката отговори, че Андерш Буден открай време е един тъп дървар и че просто си търси жена от своята класа, както са свикнали да правят дърварите. Клюката добави, че съпружеските отношения в дома на Буден не били подновявани след раждането на второто им дете. Клюката бегло се зачуди дали клюката не е съчинила цялата история, но клюката реши, че най-неблагоприятното тълкуване на събитията обикновено е най-правдоподобното и в края на краищата най-вярното.

Клюката онемя или най-малкото позаглъхна, когато се разбра, че причината, поради която госпожа Линдвал не е отишла на гости при сестра си, е първата й бременност. Клюката сметна това за неочаквано спасение на застрашената репутация на Барбру Линдвал.

Ето на̀, мислеше си Андерш Буден, една врата се отваря, а после се затваря, преди да си успял да прекрачиш прага. Хората имат толкова власт над съдбата си, колкото трупите с червено клеймо, избутани към средата на буйна река от мъже с дълги пръти. Може би той не беше нищо повече от това, за което го вземаха: прост дървар, имал късмета да вземе жена, която едно време е свирела дуети с Шьогрен. Но щом беше така и животът му нямаше да се промени отсега нататък, то тогава и той нямаше да се промени. Щеше да остане вкаменен, съхранен такъв, какъвто е в този миг… не, в мига, с който за малко се размина и който можеше да настъпи миналата седмица. Не съществуваше нищо на този свят, нищо, което жена му, църквата или съгражданите можеха да направят, за да го отклонят от решението сърцето му никога повече да не трепне.

Барбру Линдвал не беше убедена в чувствата си към Андерш Буден, докато не осъзна, че ще прекара остатъка от живота си със своя съпруг. Първо се появи малкият Улф, а година по-късно и Карин. Аксел трепереше над децата, тя също. Може би това стигаше. Сестра й се премести в далечния север, където растяха жълти диви малини, и всяка година й изпращаше бурканчета конфитюр. През лятото двамата с Аксел обикаляха с лодката из езерото. Както се очакваше, той напълня. Децата пораснаха. Една пролет някакъв работник от дъскорезницата плувал пред параходчето и бил блъснат от него, а водата порозовяла, сякаш бил разкъсан от акула. Един пасажер, който стоял на предната палуба, даде показания, че го видял да плува спокойно до последния момент. Клюката твърдеше, че жената на жертвата ходела в гората с един от другите работници. Клюката добави, че е бил пиян, когато се обзаложил, че ще успее да мине точно пред носа на параходчето. Съдебното лице реши, че е оглушал от влязла в ушите му вода, и се произнесе, че смъртта е вследствие на нещастен случай.

Ние сме просто коне в своите боксове, каза си Барбру. Боксовете не са номерирани, но въпреки това знаем местата си. Няма друг живот.

Да бе успял някак да разгадае сърцето ми преди мен… Аз не разговарям така с мъжете, не ги слушам така, не ги гледам в очите по този начин. Защо не можа да разбере?