Джулиан Барнс - Лимони на масата

Тя носеше сламена капела със синя панделка.

След две седмици пак я завари на параходчето. Имала сестра, която живеела на отсрещния бряг, точно зад Ретвик. Той се помъчи да я заинтригува с нещо. Попита я дали двамата със съпруга й вече са посетили избата, където Густав Ваза се е крил от преследващите го датчани. Обясни й за гората, как цветът и тъканта й се променят през сезоните и как дори от палубата той отгатва как става това, докато някой друг щял да види само гъсти дървета. Тя любезно следеше сочещата му ръка; май в профил брадичката й бе леко сплесната, а върхът на носа й странно подвижен. Осъзна, че така и не се е научил да разговаря с жени и че досега това не го е притеснявало.

— Извинявайте — рече той. — Жена ми твърди, че трябва да нося значката на Шведския туристически съюз.

— Обичам, когато някой мъж ми разказва каквото знае — отвърна госпожа Линдвал.

Думите й го объркаха. Дали бяха критика към Гертруд, насърчение за него или най-обикновена констатация?

Вечерта, докато се хранеха, жена му го попита:

— За какво си приказвате с госпожа Линдвал?

Не знаеше какво да отговори или по-скоро как да отговори. Прибягна до обичайното спасение чрез най-простото значение на думите и не показа изненада от въпроса.

— За гората. Обяснявах й за гората.

— А тя прояви ли интерес? Към гората, искам да кажа.

— Израснала е в голям град. Преди да дойде в нашия край, не била виждала толкова много дървета.

— Е, Андерш — каза Гертруд, — в гората има дървета колкото щеш, нали?

Искаше да й каже: гората й се видя по-интересна, отколкото някога на теб. Искаше да й каже: злобна си относно външността й. Искаше да й каже: кой ме е видял да разговарям с нея? Но нищо такова не каза.

През следващите две седмици той се улови да размишлява, че името Барбру е благозвучно, някак по-меко и приятно за слуха, отколкото… други имена. Хрумна му също така, че сърцето му запява при вида на синя панделка около сламена капела.

Във вторник сутринта Гертруд го изпрати с думите:

— Много поздрави на малката госпожа Линдвал. Внезапно му се дощя да каже: „Ами ако се влюбя в нея?“ Ала вместо това отвърна:

— Ако я видя, ще я поздравя.

На параходчето смотолеви обичайните досадни учтивости. Още щом потеглиха, започна да й разказва каквото знаеше. Как растат дърветата, как дървеният материал се сече и прекарва. Обясни й за разрязването на трупите на греди и на талпи. Обясни й за трите части на ствола: сърцевина, ядро и беловина. При дървета, които са се развили напълно, сърцевината била най-широка, а беловината твърда и еластична.

— Дървото е като човека — каза той. — Трябват му седемдесет години да достигне зрелост, а на сто от него няма полза.

Разказа й как веднъж при Бергсфорсен, където над бързея имало железен мост, стоял и надзиравал четиристотин мъже, които улавяли трупите, пуснати по реката, и ги складирали според обозначението на собствениците им. Като човек с опит той й обясни различните системи за маркиране. Шведският дървен материал се отбелязвал с червени букви, като към по-некачествения се добавяла и синя ивица. Норвежките трупи имали и от двата края сини инициали на превозвача. Тези от Прусия били с резки някъде по средата. Руският материал носел сух щемпел или следа от чук върху напречното сечение. Канадското дърво било с черно-бели ивици. Американското се отбелязвало с червена креда по дължината.

— Нима сте виждали всичко това? — попита тя. Той си призна, че още не познава американската дървесина, само бил чел за нея.

— Значи всеки различава своите трупи, така ли? — попита тя.

— Разбира се. Иначе някой, току-виж, откраднал чужд материал. — Не можеше да отгатне дали не му се надсмива — всъщност на целия мъжки свят.

Внезапно откъм брега проблесна нещо. Тя примига и обърна лице към него. Сега странните черти на профила й станаха хармонични: малката й брадичка подчертаваше устните й, върха на носа й, големите й сиво-сини очи… трудно бе да се опише, дори не знаеше удивление ли е това, което предизвикваше тя у него.

— Там има белведере. Сигурно е някой с далекоглед. Наблюдават ни.

Но последните му думи не прозвучаха уверено. Сякаш ги бе изрекъл друг човек.

— Защо?

Той не знаеше какво да отговори. Погледна към брега, където отново зърна проблясък. Смутен, започна да й разказва историята за Матс Исраелсон, ала някак объркано и много припряно, та не я заинтригува. Тя, изглежда, дори не разбра, че е истинска.