Джулиан Барнс - Лимони на масата

Имаше опасения относно секса. Такава беше истината. Вече не разбираше за какво е той всъщност. Беше му приятно, когато го правеха. Представяше си, че през следващите години ще се случва все по-рядко и накрая в някакъв момент ще престане да се случва. Но не това го плашеше. Нито пък обезкуражаващата конкретност, с която пишеха за тези неща в списанията. На млади години те се обезкуражаваха от друго. Сексът му се струваше ясен и понятен навремето, когато се изправяше във ваната и Ели го поемаше в устата си. Тези неща бяха очевидни и не подлежаха на съмнение. Сега се чудеше дали не ги е разбирал погрешно. Вече не знаеше за какво е сексът. Мислеше, че и никой друг не знае, но това не оправяше положението. Идеше му да нададе вой. Искаше да вие срещу огледалото и да гледа как отражението му отговаря с вой.

Бицепсът му бе опрян в хълбока на Кели, не странично, а откъм корема й. Най-после знаеше отговора на един от въпросите, които си задаваше като млад: да, пубисните косми наистина побеляват.

Не се притесняваше за бакшиша. Имаше банкнота от двайсет лири. Седемнайсет за подстригването, една за момичето, което го изми, и две за Кели. А ако бяха повишили цените, нямаше страшно — бе съобразил да вземе и още една лира. Такъв човек беше той, сега го осъзна. Човекът с монетата за всеки случай.

Кели вече бе приключила и стоеше точно зад него. Гърдите й се подаваха от двете страни на главата му. Хвана бакенбардите му с палец и показалец и погледна настрани. Това беше неин номер. Никое лице не е съвсем симетрично, беше му обяснила тя, така че ако преценяваш само с гледане, можеш да се подведеш. Тя преценяваше с пипане, извърнала поглед към касата и улицата. Към Маями.

Остана доволна от проверката, пресегна се към сешоара и с перване на пръста произведе онзи стетоскопски ефект, който щеше да трае до вечерта. Сега бе включила на автопилот и вероятно се питаше дали ще има време за една цигара отвън, преди да й доведат следващата мокра глава. Така че всеки път забравяше и вдигаше огледалото.

Преди години това беше проява на дързост от негова страна. Бунт срещу тиранията на проклетото огледало. От тази страна, от онази страна. През четирийсетте години, в които бе посещавал бръснарницата, фризьорския салон и студио „Барнст“, смирено бе давал съгласието си, независимо дали можеше да познае тила си, или не. Усмихваше се и кимваше и виждайки кимването, репродуцирано в наклоненото огледало, го обличаше в думи като „Чудесно“, „Това вече е друга работа“ или „Благодаря“. Ако бяха обръснали свастика над врата му, сигурно пак щеше да се престори, че я одобрява. Но ето че един ден реши: Не, не искам да се гледам отзад. Ако отпред е добре, значи и отзад ще е същото. Не беше превземка, нали? Не, звучеше логично. Беше доста горд от инициативата си. Кели, естествено, винаги забравяше, но нищо. Дори по-добре, защото по този начин малката му победа се повтаряше всеки път. Сега, когато тя се приближи към него с полюшващото се в ръцете й огледало, мислено отпътувала за Маями, той вдигна ръка, пусна редовната си снизходителна усмивка и каза:

— Не.

Пред църквата, чийто олтар с дърворезба бе донесен от Германия по време на Трийсетгодишната война, имаше коневръз с шест бокса. Сковани от бял бор, изсушен в дъскорезницата на един хвърлей от градския площад, те бяха без дърворезба, дори без номера. Ала семплият им вид и привидната достъпност бяха подвеждащи. В главите на тези, които яздеха до църквата, както и на тези, които пристигаха пеша, боксовете бяха номерирани от първи до шести — от ляво на дясно — и бяха запазени за шестимата най-важни мъже в околността. Ако някой странник се подлъжеше, че има право да върже там коня си, докато се черпи в гостилницата, то на излизане откриваше, че добичето му се е запиляло надолу към брега на езерото.

Притежателят на всеки отделен бокс бе определян поименно — или по силата на дарение, или в изпълнение на завещание. Ако вътре в църквата някои скамейки бяха запазени за определени фамилии поколения наред, независимо от достойнствата им, то навън важаха съображения за граждански заслуги. Някой баща можеше да пожелае да преотстъпи бокса на най-големия си син, но ако момчето се окажеше разхайтено, дарението се отразяваше зле на репутацията на бащата. Когато Халвар Беригрен се отдаде на аквавит, разгул и атеизъм и прехвърли собствеността на третия бокс на някакъв пътуващ точилар, неодобрението не се стовари върху точиларя, а върху Беригрен и скоро срещу няколко риксдалера бе избран по-подходящ правоприемник.