Джулиан Барнс - Лимони на масата

Когато Андерш Буден получи четвъртия бокс, никой не се изненада. Управителят на дъскорезницата бе известен със своето трудолюбие, скромност и привързаност към семейството си. Макар да не бе прекалено набожен, той правеше благодеяния. Една есен, когато уловът бе добър, напълни една яма със съчки и стърготини, сложи отгоре метална решетка, опече един елен и го раздаде на работниците си. Макар да не бе родом оттук, той се бе заел да показва на другите забележителностите на града. По негово настояване новодошлите волю-неволю се озоваваха на върха на църковната камбанария. Облегнат на огромната камбана, Андерш им показваше тухларната; и приюта за глухонеми зад нея; а по-нататък, макар да не се виждаше оттук, бе статуята, поставена на мястото, където през 1520 година бъдещият крал Густав Ваза бе държал реч пред далекарлийците. Въодушевеният Андерш, едър брадат мъж, дори им предлагаше поклонение по склоновете на Хьокберг, за да видят наскоро поставената каменна плоча в памет на съдията Йоханес Шернбок. В далечината едно параходче прекосяваше езерото; долу, пред църквата, доволно тъпчещ в своя бокс, чакаше конят му.

Клюката говореше, че Андерш Буден прекарва толкова време с гостите на града, за да се прибира по-късно. Клюката отговаряше, че първия път, когато поискал ръката на Гертруд, тя му се изсмяла в лицето и чак след като се разочаровала в любовта си към сина на Маркелиус, започнала да забелязва добродетелите му. Клюката предполагаше, че когато бащата на Гертруд отишъл при Андерш и му предложил да поднови ухажването, преговорите не били лесни. След първия отказ управителят на дъскорезницата се бил почувствал като натрапник, дръзнал да направи предложение на такава даровита и артистична жена като Гертруд, която навремето бе свирила клавирни дуети с прочутия Шьогрен. Но доколкото клюката можеше да прецени, бракът се бе оказал успешен, макар жена му публично да го наричаше досадник. Имаха две деца, но лекарят, който израждал второто, бе посъветвал госпожа Буден да не забременява повече.

Когато аптекарят Аксел Линдвал и жена му Барбру се заселиха в града, Андерш Буден ги качи на камбанарията и им предложи да ги разходи по Хьокберг. Щом се прибра, Гертруд го попита защо не носи значката на Шведския туристически съюз.

— Защото не членувам в него.

— Трябва да те направят почетен член — заяде го тя.

Андерш се бе научил да превъзмогва сарказма на жена си с педантичност, като отговаряше на въпросите й буквално, сякаш нямаха подтекст. Това още повече я вбесяваше, но за него бе необходим щит.

— Изглеждат симпатично семейство — отбеляза с равен глас той.

— Ти всички харесваш.

— Не, скъпа, мисля, че не си права. — Искаше да каже например, че в този момент нея лично не я харесва.

— По-внимателно преценяваш дърветата, отколкото представителите на човешкия род.

— Дърветата, скъпа, са много различни едно от друго.

Появата на семейство Линдвал не предизвика особен интерес в града. Тези, които се обръщаха към Аксел Линдвал за професионален съвет, намираха, че е безупречен аптекар: спокоен и сериозен човек, който ги ласкаеше, като вземаше присърце всичките им оплаквания, сякаш страдаха от смъртоносни болести, за които все пак се намира лек. Беше нисък и русоляв; клюката се обзалагаше, че ще затлъстее. Мисис Линдвал по-рядко биваше обсъждана, тъй като не бе нито заплашително хубава, нито съвсем безлична, нито повлекана, нито прекалено наконтена, нито нахална, нито затворена. Беше просто нечия млада съпруга и още нямаше за какво да я одумват. Като пришълци семейство Линдвал не се натрапваха, на което се гледаше с добро око, но редовно ходеха на църква, на което също се гледаше с добро око. Клюката говореше, че когато Аксел за пръв път качил Барбру на лодката, която си бяха купили това лято, тя го попитала притеснено: „Аксел, сигурен ли си, че в езерото няма акули?“ Но честно казано, клюката не бе сигурна дали госпожа Линдвал не се е пошегувала.

Два пъти месечно, през вторник, Андерш Буден се качваше на параходчето, плаващо нагоре по езерото, да обиколи складовете, където съхнеха трупите. Бе застанал до парапета пред салона на първа класа, когато усети нечие присъствие.

— Госпожо Линдвал — рече той и в ума му изплуваха думите на жена му: „Брадичката й е по-сплесната и от на катерица.“ Смутен, той огледа брега и каза: — Ето я тухларната.

— Да.

След малко добави:

— И приюта за глухонеми.

— Да.

— Ама разбира се — каза той, осъзнавайки, че вече й ги е показал от камбанарията.