Джулиан Барнс - Лимони на масата

— Здрасти, Грегъри. Как е?

— Добре. При теб?

— Не се оплаквам.

— Имаш хубава нова прическа, Кели.

— Да. Старата ми омръзна.

— Харесва ми. Отива ти, добре пада. Ти харесваш ли си я?

— Не съм сигурна.

— Страхотна е, повярвай ми.

Тя се усмихна. Той също. Закачлива любезност от страна на клиента, къде искрена, къде полуискрена. Добре се справяше, за някакви си двайсет и пет години бе усвоил верния тон.

— Е, какво ще правим днес?

Той я погледна в огледалото: високо момиче с изтънена, късо подстригана коса. Прическата й всъщност не му харесваше, по-скоро изостряше чертите на лицето й. Но какво разбираше той? Не обръщаше внимание дори на собствената си коса. Чувстваше се спокойно в присъствието на Кели, която бързо бе разбрала, че не обича да го разпитват за почивката му.

Като не отговори веднага, тя каза:

— Да сложим ли пяна и да я оформим също като предишния път?

— Чудесно. — Също като предишния път и като следващия, и по-следващия.

В студиото, напомнящо смесено отделение за приходящи пациенти, където никой не страда от нищо сериозно, цареше жизнерадостна атмосфера. Тя му понасяше; опасенията относно светското общуване отдавна бяха преодолени. Малките победи на зрелостта. „И тъй, Грегъри Картрайт, опишете ни досегашния си живот.“ — „Ами… вече не се страхувам от религията и бръснарите.“ Така и не се записа при кръстоносците, каквото и да представляваха. Успя да избегне разпалените евангелисти в училище и в университета. Вече знаеше как да действа, когато в неделя сутрин се позвънеше на входа.

— Само е Господ — казваше той на Ели. — Аз ще се справя. — И там, на площадката, виждаше спретната любезна двойка, единият често пъти чернокож, понякога повели със себе си умиляващо детенце, които започваха с безобидно предисловие от рода на: „Обикаляме от къща на къща и питаме хората дали не са обезпокоени от днешното състояние на света.“ Номерът беше да избегнеш както очакваното „Да“, така и самодоволното „Не“, защото тогава нямаше отърване. Затова им се усмихваше в качеството си на стопанин на дома и бързаше да попита по същество: „Религия?“ И преди те на свой ред да решат дали да реагират с „Да“ или „Не“ на безпогрешната му интуиция, той прекъсваше срещата с едно кратко „Пробвайте при съседите“.

Всъщност обичаше да му мият косата, в повечето случаи. Но останалото беше рутинна процедура. Изпитваше само леко удоволствие от физическия допир, който в днешно време бе неизбежна част от общуването. Кели несъзнателно опираше хълбок в ръката му или го докосваше с друга част на тялото си, а тя никога не беше много облечена. Отдавна бе минало времето, когато смяташе, че това е специално за него, и беше благодарен за набрания чаршаф, който покриваше скута му. Днес допирът не отвличаше вниманието му от „Мари Клер“.

Кели му разказваше как е кандидатствала за работа в Маями. На туристическите лайнери. Работиш на борда пет дни, седмица или десет дни, после имаш почивка на някое пристанище да си изхарчиш спечелените пари. Една нейна приятелка в момента била там. Звучало забавно.

— Много интересно — каза той. — Кога заминаваш?

Помисли си: В Маями е ужас. Престрелки. Кубинци. Проститутки. Лий Харви Осуалд. Дали нямаше да е опасно за нея? Ами сексуалният тормоз на туристическите кораби? Беше хубаво момиче. Извинявай, „Мари Клер“, исках да кажа, жена. Но донякъде и момиче, защото събуждаше почти бащинска загриженост у такива като него: които си седят вкъщи, ходят на работа и се подстригват. Животът му, трябваше да признае, бе едно дълго приключение на страхливец.

— На колко години си?

— На двайсет и седем — каза Кели, все едно изживяваше последните дни на младостта си. Сякаш ако не се предприемеха незабавни действия, с живота й бе свършено веднъж завинаги. Още няколко седмици, и щеше да се превърне в бабичката с ролките отсреща.

— Имам дъщеря почти на твоята възраст. На двайсет и пет е. И още една имаме. Две дъщери. — Изглежда, не го каза както трябва.

— И откога значи си женен? — попита Кели с квазиматематическо изумление.

Грегъри я погледна в огледалото.

— От двайсет и осем години.

Видя присмехулните пламъчета в очите й при мисълта, че някой може да е бил женен през всичкото време на предългия й досегашен живот.

— Голямата вече се отдели, разбира се — каза той. — Но Джени все още си е при нас.

— Чудесно — каза Кели, но той разбра, че вече е отегчена. По-точно отегчена от него. Просто поредният застаряващ клиент, който скоро ще трябва по-внимателно да реши капещата си коса. Дайте ми Маями. Час по-скоро.