Джулиан Барнс - Лимони на масата

Осъзна, че фризьорът още държи огледалото изправено зад гърба му.

— Да — каза вяло той.

Човекът захлупи огледалото върху плота и смъкна тънкия найлонов плащ. Четката забръска напред-назад покрай яката му. Напомни му на джаз барабанист с гъвкави китки. Бръс-бръс. Животът беше пред него, нали?

Фризьорският салон беше празен, а от радиото още се носеше лепкав вой, но през него чу близо до ухото си приглушен глас, който му предлагаше:

— Нещо за уикенда, сър?

Искаше да каже: Да, билет за влака до Лондон, час за подстригване при Видал Сасун, пакет наденички за барбекю, кашонче бира, няколко безникотинови цигари, музика, която носи забрава, и жена, която истински да ме харесва. Но вместо това, снишил и той глас, отвърна:

— Една опаковка от най-тънките кондоми, ако обичате. Най-сетне станал съмишленик на фризьора, той се гмурна в светлината на деня, готов за уикенда.

Преди да тръгне за студиото, влезе в банята, наведе подвижното рамо на огледалото за бръснене ниско до плота и извади ножичката за нокти от несесера си. Първо подряза няколко дълги завити косъма на веждите, после поизвърна лице, за да може всякакви щръкнали от ушите му власинки да попаднат под светлината, и кръцна веднъж-дваж с ножичката. Леко потиснат, наклони назад глава и огледа ноздрите си. От дупките не стърчеше нищо, поне засега. Намокри крайчето на тениската си и тръкна с него зад ушите си, запързаля го по хрущялните завои на улеите и накрая го напъха навътре и обра ушната кал. Когато погледна отражението си, ушите му бяха ярко розови от натиска, сякаш беше изплашено момченце или ученик, който се притеснява от първата целувка.

Как се казваше белезникавото наслоение в ушната мида, от което влажната ти тениска побелява? Той му казваше ушна коричка. Сигурно лекарите си имаха медицински термин за него. Съществуваха ли гъбични инфекции зад ушите, аурикуларен еквивалент на гъбичките между пръстите на краката? Едва ли, там не се събираше влага. Значи ушна коричка ставаше. Може би всеки си го наричаше по своему, така че нямаше нужда от общо название.

Чудно как никой не беше измислил ново име за кръцкачите и стриганите. Първо бръснари, после фризьори. Кога за последно бяха фризирали коса? „Стилисти“? Ама че превзето. „Коафьори“? Смешно. Както и изразът, който използваше напоследък, когато искаше да каже на Ели, че ще се подстригва. „Отивам в студио «Барнст Феър»“.

— За три имам час при Кели.

Един индигов нокът се заклатушка надолу по колоната от главни букви, надраскани с молив.

— Да. Грегъри?

Той кимна. Когато за пръв път си запази час по телефона, го попитаха за името му и той отговори: „Картрайт“. Последва мълчание и той каза: „Мистър Картрайт“, преди да разбере защо се мълчи. Сега се видя наопаки в тефтера като ГРЕГГАРИ.

— Кели ще ви вземе след минутка. Хайде да ви измием.

Дори след толкова години не можеше да се смъкне в удобна поза. Май гръбнакът му сдаваше фронта. Полупритворил очи, търсиш с тила си вдлъбнатината на мивката. Все едно да плуваш по гръб, без да знаеш къде е ръбът на басейна. Наместваш се и лежиш така, с приклещен в студения порцелан врат и открито гърло. С главата надолу чакаш острието на гилотината.

Дебело момиче с незаинтересовани ръце повежда обичайния разговор: „Пари ли ви?“ „Ходихте ли на почивка?“ „Ще желаете ли балсам?“, докато присвитата й длан вяло се старае да предотврати влизането на вода в ушите му. С годините бе усъвършенствал позата на шеговита пасивност, която заемаше в „Барнст Феър“. Първия път, когато една от тези изчервени стажантки го бе попитала: „Ще желаете ли балсам?“, той бе отвърнал: „Вие как смятате?“, убеден, че гледайки скалпа му отгоре, може по-добре да прецени потребностите му. Здравата логика подсказваше, че нещо, което се наричаше „балсам“, не може да е вредно за косата му, но, от друга страна, защо ще задава въпроса, ако нямаше действителен избор на отговор? Ала молбите за съвет обикновено предизвикваха смущение и предпазливия отговор: „Каквото решите.“ Така че той се задоволяваше с едно „Да“ или „Днес не, благодаря“, както му дойдеше на устата. Или се водеше от това дали момичето му е опазило ушите от водата.

Придържайки го, тя внимателно го поведе към стола, сякаш бе капнал, а не капещ.

— Искате ли чай или кафе?

— Не, благодаря.

Вярно, в това студио нямаше лютни и виоли и сбирщина от безделници, които да нищят последните новини. Затова пък имаше гърмяща музика, избор на напитки и най-различни списания. Какво бе станало със „Заря“ и „Оттук-оттам“, които четяха старчоците навремето, когато той се гърчеше на мушамената възглавница? Взе един брой на „Мари Клер“, женското списание, което не предизвикваше смутени погледи, когато се четеше от мъже.