Джулиан Барнс - Лимони на масата

Първия път, когато отново го видя, и двамата разхождащи се семейно край езерото след църква, тя изпита облекчение, че е бременна, защото десет минути по-късно и прилоша, което в противен случай би било изтълкувано другояче. Докато повръщаше на тревата, се сети единствено за това, че би искала други пръсти да придържат главата й в този момент.

Така и не срещна Андерш Буден сам; погрижи се за това. Един път, като го мерна да се качва пред нея на параходчето, се обърна и се отдалечи от кея. В църквата понякога зърваше тила му и си представяше, че чува гласа му отделно от молитвения хор. Когато излизаше навън, бе охранявана от присъствието на Аксел; вкъщи децата винаги бяха край нея. Веднъж Аксел предложи да поканят семейство Буден на кафе; тя отвърна, че госпожа Буден непременно ще очаква да я почерпят с мадейра и пандишпан и дори тогава ще ги гледа отвисоко, аптекаря и жена му, някакви си пришълци! Предложението не се повтори.

Тя не знаеше какво да мисли за случилото се. Нямаше и кого да попита; прехвърляше в главата си подобни примери, но те всичките бяха недостойни и нямаха нищо общо с нейния случай. Не беше подготвена за постоянната, тиха, тайна мъка. Една година, когато малиновият конфитюр от сестра й пристигна, тя погледна бурканчето: стъклото, металното капаче, муселинената шапчица върху него, надписания на ръка етикет, датата — датата! — и повода за всичко това, жълтия конфитюр, и си помисли: ето какво направих със сърцето си. И всяка година, когато бурканчетата пристигаха от север, тя си казваше все същото.

Отначало Андерш продължаваше да й разказва шепнешком нещата, които знаеше. Понякога беше екскурзовод, понякога управител на дъскорезница. Можеше например да й разкаже за наръчника „Дефектите на дървесината“. „Чашковидният зев“ е естествена пукнатина във вътрешността на ствола между два годишни пръстена. „Звездовидният зев“ се появява, когато плъзнат пукнатини в няколко посоки. „Сърцевидният зев“ се среща често при стари дървета и тръгва от ядрото на дънера към периферията му.

През следващите години, когато Гертруд му се караше, когато аквавитът го хванеше, когато любезни очи му казваха, че наистина е станал досаден, когато езерото замръзваше покрай брега и се устройваше надбягване с кънки до Ретвик, когато дъщеря му излезе от църквата като омъжена жена и той съзря в очите й повече надежда, отколкото според него можеше да съществува, когато започнеха дългите нощи и сърцето му сякаш се затваряше за зимен сън, когато конят му внезапно спираше и започваше да трепери от нещо, което усещаше, но не виждаше, когато една зима старото параходче бе извадено на сух док и боядисано в свежи цветове, когато приятели от Трондхайм го помолиха да им покаже медния рудник във Фалун и той се съгласи, а после, час преди тръгването, влезе в банята и напъха пръсти в гърлото си, за да повърне, когато минаваше с параходчето покрай приюта за глухонеми, когато градът се променяше, когато градът си оставаше същият година след година, когато чайките напускаха местата си край кея, за да запищят в главата му, когато се наложи да ампутират до втората става левия му показалец, премазан от съборена талпа в един от складовете за сушене — при такива и при много други случаи той се сещаше за Матс Исраелсон. С годините в съзнанието му Матс Исраелсон се превърна от сбор ясни факти, с които можеш да дариш любимата си, в нещо по-неясно, но по-силно. Може би в легенда — легенда, от която тя не би се заинтересувала.

Беше му казала: „Искам да ида във Фалун“, и той трябваше само да отговори: „Аз ще ви заведа там.“ Сигурно ако му беше казала кокетно, подобно на въображаемите жени, „Мечтая си за Стокхолм“ или „Нощем сънувам Венеция“, той просто щеше да падне в краката й, да купи билети за влака още на сутринта, да предизвика скандал и след месеци да се върне, пиян и разкаян. Но той не беше такъв мъж, защото тя не беше такава жена. „Искам да ида във Фалун“ бе прозвучало много по-опасно от „Нощем сънувам Венеция“.

Докато годините се нижеха и децата й растяха, Барбру Линдвал понякога изтръпваше от ужасно опасение: че дъщеря й ще се омъжи за сина на Андерш Буден. Това би било най-страшното наказание на света, мислеше си тя. Но в случая Карин си хареса Бо Викандер и не поглеждаше друго момче. Скоро и неговите, и нейните деца се задомиха. Аксел надебеля, задъхваше се от тлъстина в аптеката и тайно се страхуваше, че може погрешка да отрови някого. Гертруд Буден побеля и получи мозъчен удар, който я остави с една ръка върху клавишите на пианото. Отначало Барбру старателно късаше белите си косми, после започна да се боядисва. Успя да запази фигурата си, леко подпомогната от корсета, но й беше все едно.