Джулиан Барнс - Лимони на масата

— Те навсякъде са малки.

— А на мен ми трябват две стаи. Една не ми стига.

— Всеки се нуждае от две стаи.

— Стаите в Нортън са големи. И е в центъра на града.

— Но разправят, че там ходят големи досадници.

— И аз така чух.

— Уолингфорд не ми допада.

— И на мен не ми допада Уолингфорд.

— Май ще трябва да се спра на Станхоуп.

— Ако току-така вдигат двойно депозита, откъде си сигурна, че няма да вдигнат и таксите тъкмо когато се нанесеш?

— Там, където е Стийв, са измислили добра схема. Молят те да изпратиш писмо с какво можеш да си от полза — например да закараш някого до болницата, да сглобиш етажерка или да попълваш данъчни декларации.

— Чудесна идея.

— Доколкото не ставаш прекалено зависим от други хора.

— А не бива.

— Уолингфорд не ми допада.

— Уолингфорд не ми допада.

Погледнаха се сговорчиво.

— Келнер, ще разделите ли сметката?

— О, ние можем и сами да я разделим, Мерил.

— Но аз ядох яйца.

— О, я стига глупости. — Джанис извади десетдоларова банкнота. — Това достатъчно ли е?

— Пада се по дванайсет, ако ще делим по равно.

Типично за Мерил. Дяволски типично. При всичките пари, които й е оставил свалячът. Хиляда долара годишно само да е в списъка на чакащите й се виждаха нищо пари. Да не говорим, че и сок пи, освен че яде яйца. Но Джанис просто отвори портмонето си, извади две банкноти по един долар и каза:

— Да, по равно.

— Ето ни на път, момче. — Сакът му бе подпрян между седалките, шлиферът му сгънат до него. Билет, портфейл, несесер, презервативи, списък със задачи. Проклетият списък със задачи. Докато влакът потегли, гледаше право пред себе си. Не си падаше по сълзливите сбогувания: надвесен над прозореца, развяваш кърпа и бършеш очи. Не че сега прозорците се отваряха: седиш в тия конски вагони редом с други глупави старчоци, пътуващи с намаление, и зяпаш през запечатани стъкла. И не че Памела щеше да е на перона, ако той все пак погледнеше навън. Сигурно сега беше на паркинга и ожулваше джантите в бетонния бордюр, докато се мъчеше да приближи астрата до колонката за таксуване. Тя винаги роптаеше срещу мъжете, които са измислили бариерите, без да осъзнават, че жените са с по-къси ръце. Той й казваше, че това не е извинение да се ежи на бордюра. Като не става с протягане, просто слизаш от колата бе, жено. Тъй или иначе, тя трябва да беше вече там, изтезавайки някоя гума като един вид личен принос в битката между половете. Беше вече там и за да не вижда, че не я поглежда от влака. А той не я поглеждаше, защото тя настояваше да добави нови задачи към проклетия списък. В последния момент, по дяволите.

Синьо сирене от „Пакстън“. Разноцветни конци, игли, ципове и копчета по опис. Уплътнители за херметически буркани по опис. Пудра на прах „Елизабет Арден“. Това добре. Но всяка година имаше нещо, което й щукваше в последната секунда, с цел да го накара да кръстосва града надлъж и шир. Намери нова чаша да попълним сервиза — разбирай, да заменим чашата, която ти, Джако Джаксън, майор от запаса, поне на книга, но всъщност изправен пред военен съд от домашното началство, счупи нарочно и злонамерено, след като прекали с бирата. Безполезно бе да й напомня, че този вид чаши не се продават още отпреди да купят сервиза на старо. Тази година номерът беше: Иди в големия „Джон Луис“, магазина за домашни потреби на Оксфорд Стрийт, и виж продават ли резервни купи за миксера, защото нашата се пукна, когато я изпусна да не казвам кой, но моторчето още е здраво. И там, на паркинга, размаха насреща му работещата част с намерение да му я връчи, за да не купи друг размер или вид. Помъчи се да я напъха в сака му. Ааах!

От друга страна, правеше хубаво кафе и той не можеше да си криви душата. Постави термоса на масичката и разкъса вакуумираното пакетче. Шоколадови бисквити. Десертчетата на Джако. Още ги наричаше така. Смешно ли звучеше? Толкова млад ли си, колкото се чувстваш, или толкова стар, колкото изглеждаш? Според него това беше днес големият въпрос. Може би единственият. Наля си кафе и загриза бисквита. Познатият пастелен зелено-сив английски пейзаж го успокои и скоро му олекна. Овце, крави, дървета с бухнали прически. Ленив канал. Спеши тоя канал, старшина. Тъй вярно, сър .

Харесваше си тазгодишната картичка. Гвардейска сабя в ножница. Хитроумно, нали? Беше време, когато изпращаше картички с топове и прочути бойни полета от Гражданската война. Е, тогава беше по-млад. Скъпа Бабс, обяд на 17-о число т.м. Освободи си следобеда. Вечно твой, Джако. Просто и ясно. Никога не слагаше картичките в плик. Правила за укриване, раздел 56, т. 12: малко вероятно е врагът да забележи нещо, което стои точно пред очите му. Дори не си правеше труда да иде до Шрусбъри. Направо пъхваше картичката в пощенската кутия на селото.