Джулиан Барнс - Лимони на масата

Присъстващите на вечерята в клуба не забелязаха някаква промяна у него. Той съумя да покаже дисциплина. Не стана заядлив.

— Да си призная, вече не нося на пиене както едно време, момчета — сподели той и някой се изкикоти, сякаш им бе разказал виц. Рано си вдигна шапката и отиде да удари една бира в „Маркиза на Гранби“. Да, този път само една. Да си призная, вече не нося на пиене както едно време. Няма да се предаваш, отвърна барманът. Никога не казвай „край“.

Мразеше се, задето игра по свирката на оная уличница. Още ли искаш онова, за което си дошъл? О, да, още искаше онова, за което бе дошъл, но тя нямаше как да разбере какво е то. Те с Бабс не го бяха правили от колко… от пет, може би от шест години? Последните една-две години едва близваха шампанското. Ставаше му приятно, като я видеше с бархетната нощница, за която винаги я поднасяше; лягаше до него, угасяше лампата и заговаряха за едно време. Спомняха си какво е било. Един път за здрасти, един път за как си и един път за довиждане. Беше голям жребец в ония дни, Джако. Ти ми вземаше силите, Бабс. На следващия ден мъж не исках да погледна. Не може да бъде. Самата истина. И таз добра. О, да, Джако, голям жребец беше.

Не й се щеше да вдига цената, но наемът не питаше, а той плащаше и за мястото, и за времето, все едно какво искаше или не искаше да правят. Възрастта си имаше и добрата страна, сега влакът му излизаше по-евтино. Не че вече имаше „сега“. За последен път виждаше Лондон. Ей богу, и в Шрусбъри продаваха синьо сирене и миксери. Вечерята на полка все повече се превръщаше в преброяване на отсъстващите. А ченето му, и фелдшерът можеше да го стегне.

Покупките бяха върху багажника над главата му. Задачите в списъка до една отметнати. Пам вече пътуваше към гарата, може би влизаше в паркинга. Тя винаги паркираше с носа напред. Не обичаше задната маневра, отлагаше я за после или най-вероятно за него. Той тъкмо обратното, предпочиташе задното паркиране. Така излизането ставаше моментално. Въпрос на тренировка, на навик да си в позиция за щурмуване. Памела обичаше да казва: кога за последно ти се е наложило да бързаш? Все едно, обикновено на изхода се струпваха коли. Той обичаше да казва, ако излезем първи, няма да висим на опашка. Спестяваме си чакането. И тъй нататък.

Зарече се да не оглежда джантите за нови драскотини. Нямаше да подхвърля забележки, докато смъкваше стъклото и се протягаше към колонката за таксуване. Нямаше да й казва, виж колко далеч са колелата от бордюра и пак стигам дупката. Просто ще попита: „Как са кучетата? Обаждали ли са се децата? Кой спечели наградата за млекодайна крава?“

Да, тъгуваше за Бабс и се чудеше това ли е, което щеше да изпитва, ако Памела го напуснеше. В случай, че на нея й беше писано да си отиде първа, разбира се.

Беше изпълнил задачите си. Докато влакът се приближаваше към гарата, той се взря през запечатания прозорец с надежда да види жена си на перона.

Това била негова стара пиеса, писана във Франция още през 1849-а. Цензурата веднага я забранила и издаването й се забавило чак до 1855-а. Седемнайсет години по-късно я поставили в Москва, но издържала едва пет представления. Трийсет години след мисловното зачатие тя му телеграфирала с молба за разрешение да я съкрати за постановка в Петербург. Той се съгласил, макар кротко да възразил, че това незряло съчинение не е писано за сцена. Добавил, че пиесата не е достойна за нейния талант. Казал го от едната галантност — никога не я бил гледал.

Както повечето му произведения пиесата имала за тема любовта. И както в живота му, така и в творбите му любовта не успявала. Друг въпрос е дали съумявала да събуди доброта, да погъделичка самолюбието и да пречисти плътта, но тя не носела щастие; винаги съществувала неравностойност на чувствата или намеренията. Такава е природата на любовта. Разбира се, тя „успявала“ дотолкова, че да го разтърси с най-силните емоции в живота му, да го ободри като свеж липов цвят и да го пречупи като предател на колелото на мъченията. Тя го изтръгвала от стеснителността на доброто възпитание и му вдъхвала известна смелост, по-скоро теоретична всъщност, смелост, трагикомично неспособна да действа. Чрез любовта познал задъханото очакване на ръба на вцепенението, злощастието на провала, хленча на самоокайването и глупавата умилителност на спомена. Той добре познавал любовта. И себе си познавал добре. Трийсет години по-рано се бил въплътил писмовно в Ракитин, който предлага на публиката своите изводи за любовта. „Според мен, Алексей Николаич, всяка любов, както щастливата, така и нещастната, е истинско бедствие, когато й се отдаваш изцяло.“ Тези възгледи били зачеркнати от цензурата.