Предположил, че тя ще играе главната женска роля, Наталия Петровна, съпругата на помешчика, която се влюбва в учителя на сина си. Тя обаче си избрала да бъде Верочка, храненицата на Наталия, която — както става в пиесите — също се влюбва в учителя. Постановката започнала да се играе; той отишъл в Петербург; тя го посетила в апартамента му в хотел „Европа“ Очаквала да й се види страшен, но ето че била очарована от „симпатичния елегантен дядо“ насреща си. Държал се с нея като с дете. И нищо чудно — тя била на двайсет и пет, писателят на шейсет.
На 27 март той отишъл на представление на пиесата си. Познали го, макар да се скрил в дъното на директорската ложа, и в края на второ действие публиката започнала да вика името му. Тя дошла да го изведе на сцената; той отказал, но се поклонил от ложата. В антракта отишъл в гримьорната й, където уловил ръцете й и я огледал на светлината на газената лампа.
— Верочка — казал той. — Нима аз съм създал тази Верочка? Дори не й обръщах много внимание, докато пишех. Бях се вторачил в образа на Наталия Петровна. Но вие сте живата Верочка.
И тъй, влюбва ли се той в своето творение? Верочка на грейналата сцена, Верочка в гримьорната на светлината на газената лампа, неговата Верочка, още по-свидна, задето преди трийсет години не я бе забелязал в собствения си текст. Ако любовта, както твърдят някои, е нещо лично, ако обектът на чувствата в крайна сметка не е важен, защото ценното за влюбените са собствените им емоции, то тогава какво по-подходящо попадение от това драматургът да се влюби в собственото си творение? Кому е нужна намесата на реалната личност, на онази, истинската, огряна от слънцето, от газената лампа, от пламъка в сърцето? Ето снимка на Верочка, пременена за класната стая: свенлива и трогателна, с блеснали очи и протегната длан в знак на доверие.
Но ако в душата му действително е настъпил смут, то тя го е предизвикала. След години актрисата ще напише в мемоарите си: „Аз не играех Верочка, аз свещенодействах… Представях си съвсем ясно, че Верочка и аз сме едно и също лице.“ Значи трябва да бъдем снизходителни, ако тъкмо „оживялата“ Верочка го е развълнувала първоначално; и при нея първоначалното вълнение е породено от несъществуваща личност — автора на пиесата отпреди трийсет години. А той, нека не забравяме, съзнава, че това ще е последната му любов. Вече е старец. Ръкопляскат му, където и да се появи, като на институция, представител на една епоха, на човек, приключил житейските си дела. В чужбина го обличат в тоги, кичат го с ордени. Той е на шейсет години, стар по собствен избор, както и по календар. Преди година-две е написал: „Станеш ли на четирийсет, има само една дума, обобщаваща същността на живота: Самоограничение .“ Сега се чувства на половината години от тази преломна възраст. Той е на шейсет, тя — на двайсет и пет.
В писмата си целува ръцете й, целува стъпалата й. За рождения й ден й изпраща златна гривна с техните две имена, гравирани от вътрешната страна. „Чувствам — пише й той, — че Ви обичам искрено. Чувствам, че сте станали част от живота ми, с която никога няма да се разделя.“ Шаблонна фразеология. Дали са любовници? Изглежда, че не. За него това е любов, предопределена от самозабраната, чувство, чиито трепети са се свеждали до „само ако“ и „какво би било“.
Но на любовта й е нужно движение. Символично всяка любов е едно пътуване и то трябва да получи реално въплъщение. Тяхното пътуване се осъществява на 28 май 1880 г. Той е в имението си; настойчиво я моли да му отиде на гости. Тя отказва: в момента е на турне с трупата; имало неща, за които дори тя трябвало да си наложи самоограничение. Но ще пътува от Петербург за Одеса; можела да мине през Мценск и Орел. Той проверява разписанието. От Москва има три влака по Курската линия. В 12:30, в 4 и в 8:30 вечерта: експрес, пощенски и пътнически влак. Пристигат в Мценск съответно в 10 вечерта, в 4:30 през нощта и в 9:45 сутринта. Трябвало да се помисли и за практическата страна на романтиката. С пощата ли да пристигне любимата или да се лашка цяла нощ във влак, спиращ на всяка керемида? Настоява тя да вземе експреса, като уточнява, че всъщност ще пристигне в 9:55.
В тази пунктуалност има известна ирония. Самият той бил пословично неточен. По едно време, засегнат от подигравките, носел със себе си половин дузина часовници; но дори тогава закъснявал с часове за срещите си. Ала на 6 май в 9:55 той посрещнал експреса на гаричката в Мценск разтреперан като момче. Било тъмно. Качил се на влака. Орел бил на трийсет мили от Мценск.
Читать дальше