Тези трийсет мили той прекарал в нейното купе. Изпивал я с поглед, целувал ръцете й, вдишвал въздуха, който тя издишвала. Не посмял да я целуне по устните: самозабрана. Друг вариант — опитал се да я целуне, но тя извърнала лице: смущение, унижение. Да не говорим колко банално изглежда на неговата възраст. Трети вариант — целунал я и устните й откликнали също тъй пламенно: изненада и внезапен страх. Няма как да узнаем истината: по-късно дневникът му бил изгорен, нейните писма не са запазени. Единственото, с което разполагаме, са по-късните му писма, за чиято степен на достоверност съдим по споменаването на това майско пътуване като юнско. Известно е, че тя е имала спътница — Раиса Алексеевна. Тази спътница какво е правила? Давала си е вид, че спи, престорила се е, че внезапно добива способност да вижда на тъмно и съзерцава нощния пейзаж, уединила се е зад книга на Толстой? Изминали трийсетте мили. Той слязъл в Орел. Седнала до прозореца, тя му махала с кърпичка, докато експресът потеглял към Одеса.
Не, дори тази кърпичка е измислена. Но важното е, че са осъществили своето пътуване. Сега то можело да се запомни, да се поукраси, да се превърне във въплъщението, в реалността на „само ако“. Той не престанал да се връща към него до смъртта си. В известен смисъл това било неговото последно пътуване, последното странстване на сърцето. „Животът ми остава зад мен — пише той — и този час, прекаран в купето на влака, когато се почувствах като двайсетгодишен младеж, бе сетното припламване на огъня.“
Дали не намеква, че без малко не е получил ерекция? Нашата всезнаеща епоха ругае предишната заради нейните клишета и увъртания, за искрите, пламъците, огньовете, за пресилените изгаряния. Любовта не е клада, ей богу, тя е твърд член и влажна вагина, хокаме ние тия мекушави хорица с безброй задръжки. Малко по-смело! Защо, по дяволите, не го направихте? Задръстено, плашливо племе с по два катинара на оная работа. Целуване на ръце ! Съвършено ясно е какво си искал да целуваш. Тогава защо не? В купе става идеално. Трябвало е просто да си сложиш езика където трябва и да оставиш люлеещият се влак да ти свърши работата. Трака-трак, трака-трак.
Кога за последен път са ви целували ръцете? И ако все пак ви се е случвало, как разбирате дали той се справя добре? (И още, кога за последен път някой ви е писал , че ви целува ръцете?) Ето аргумента в полза на света на самоограничението. Ако ние знаем повече за консумирането на желаното, те са знаели повече за страстта на желанието. Ако ние знаем повече за аритметиката на любовта, те са знаели повече за отчаянието. Ако ние знаем повече за самохвалството, те са знаели повече за спомените. При тях е имало целуване на стъпала, при нас има смукане на пръстите на краката. Още ли предпочитате нашата страна на уравнението? Може и да сте прави. Една по-проста формулировка би гласяла: ако ние знаем повече за секса, те са знаели повече за любовта.
Може и много да грешим и да бъркаме проявленията на етикета с реалността. Може би целуването на стъпала винаги е означавало смукане на пръсти. Писал й е също така: „Целувам ръчичките Ви, целувам стъпалцата Ви, целувам всичко, което ще ми позволите да целуна, и дори това, което няма да ми позволите.“ Не е ли от ясно по-ясно и за пишещия, и за получателката? Ако е така, може би и обратното е вярно: че тогава на сърдечните струни се е свирело също тъй нескопосно, колкото и сега.
Но както се подиграваме на тези благовъзпитани смотаняци от предишна епоха, не е зле и ние да се подготвим за присмеха на някой по-късен век. Защо досега не сме се замисляли за това? Вярваме в еволюцията, поне доколкото сме убедени, че ние сме връхната й точка. Забравяме, че тя може да се разпростре и извън солипсистките ни същества. Онези стари руснаци са умеели да мечтаят за по-добри времена, а ние вяло заявяваме, че аплодираме техните мечти.
Докато влакът й пътувал към Одеса, той прекарвал нощта в един хотел в Орел. Биполярна нощ — озарена от мислите за нея, изтерзана от невъзможността да заспи. Самоограничението разпалвало страстта. „Усещам как устните ми мълвят: Каква нощ можехме да прекараме заедно!“ На което нашият практичен, подразнен век отвръща: „Ами хвани следващия влак. Опитай се да я нацелуваш там, където не си могъл!“
Такова действие би било твърде опасно. Той трябвало да съхрани невъзможността на любовта. Така че й предлага екстравагантното „само ако“. Признава, че тъкмо преди влакът да потегли, бил внезапно изкушен от „безумството“ да я отвлече. Изкушение, което той в типичен стил отхвърлил: „Локомотивът изсвири и ciao , както казват италианците.“ Но представяте ли си вестникарските заглавия, ако беше осъществил мимолетния си план? „СКАНДАЛ НА ГАРАТА В ОРЕЛ“, възторжено фантазира той пред нея. Само ако. „Вчера тук се състоя невероятно събитие: писателят Т., човек на почтена възраст, се сбогуваше с театралната знаменитост С., пътуваща за Одеса, на чиято сцена я очаква бляскав сезон, когато минути преди потеглянето на влака той, сякаш обладан от самия Дявол, измъкна мадам С. през прозореца на купето и сломявайки отчаяните опити на актрисата, и прочие, и прочие.“ Само ако. Реалният момент — развяването на евентуалната кърпичка от прозореца, осветяването на побелелия перчем на стареца от предполагаемите газени лампи на перона — е превърнат от словото във фарс и мелодрама, във вестникарски шаблони и „безумство“. Блазнещото хипотетично не се отнася до бъдещето; то е залостено на безопасно място в миналото. Локомотивът изсвирил и ciao , както казват италианците.
Читать дальше