Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

— C’est Flaubert, ça? — попитах аз, че да съм напълно сигурен.

Човекът се позасмя.

— C’est Louis Bouilhet. Oui, oui, c’est Bouilhet.

Явно, че въпросът не му се задаваше за пръв път.

Уточнихме още една-две подробности, а после му споменах за папагалите.

— Ааа, папагалите. Те са два.

— Да. Знаете ли кой е истинският и кой подправеният?

Старецът пак се засмя.

— Музеят в Кроасе е бил създаден през хиляда деветстотин и пета — отвърна той. — Годината, в която съм роден. С една дума, не съм бил свидетел на учредяването му. Събрали каквото намерили… тъй де, видели сте. — Кимнах. — Не е било бог знае колко. Много вещи били разпръснати. Но уредникът решил, че има начин да се сдобият с една от тях, а именно с папагала на Флобер. С Лулу. Тъй че отишли в Природонаучния музей и казали: „Може ли да ни върнете, ако обичате, папагала на Флобер. Трябва ни за колекцията в лятната му къща.“ — „Дадено — рекли в музея, — елате.“

Мосю Андрийо не разказваше тази история за пръв път и знаеше къде да замълчи за по-голям ефект.

— Та завели значи уредника в резервния фонд. Искате папагал, рекли. Тогава отиваме в птичия отдел. Отворили вратата и насреща им… петдесет папагала. Une cinquantaine deperroquets! И как постъпили? Ами много логично, интелигентно. Взели една книжка с „Чисто сърце“ и препрочели Флоберовото описание на Лулу.

Също както и аз предишния ден.

— А после избрали папагала, който най-много се е доближавал до литературния образ. Четирийсет години по-късно, след Втората световна война, започнали да комплектоват сбирката в „Отел Дийо“. И тамошните организатори на свой ред се обърнали към Природонаучния музей: „Може ли да ни осигурите папагала на Флобер?“ — „Иска ли питане? Вземайте го, само внимавайте да улучите кой е.“ И тези направили справка с „Чисто сърце“, след което избрали папагала, който най-много приличал на описанието. Ето как папагалите станали два.

— Значи истинският папагал е в Кроасе, защото е избран първи?

Мосю Андрийо не пожела да се ангажира с отговор. Побутна шапката си назад. Извадих снимките.

— Ако е така, какво ще кажете за това?

Издекламирах познатото описание на Лулу и посочих несъответствията върху челото и гърдите на експоната от Кроасе. Защо по-късно избраният папагал приличаше повече на онзи в книгата?

— Ами вижте, трябва да се имат предвид две неща. Първото, че Флобер е бил художник, творец с въображение. Можел е да попромени реалния факт, за да запази ритъма; той е бил от тая порода писатели. Речено ли е, че като вземе един папагал, то непременно трябва да го опише същия? Защо да не обърне наопаки цветовете, ако така ще звучи по-добре? И второ, след като е написал новелата, той е върнал папагала в музея. Това е било през хиляда осемстотин седемдесет и шеста. А експозицията в Кроасе е уредена цели трийсет години по-късно. Но нали знаете, че препарираните животни хващат молци. Започват да се разпадат. И папагалът на Фелисите е бил сполетян от тази съдба. Нали? И неговата слама е изскочила навън.

— Вярно.

— А може би с времето и цветът им се променя.

Аз, разбира се, не съм специалист по препариране.

— Значи искате да кажете, че всеки от тях може да е истинският. Или по-вероятно никой?

Старецът разпери ръце върху масата с примирителния жест на шаман. Зададох един последен въпрос:

— Дали всички онези папагали още се пазят в музея? И петдесетте?

— Не зная. Едва ли. Трябва да ви кажа, че през двайсетте и трийсетте години, когато бях млад, препарираните животни и птици току-що бяха излезли на мода. Хората си украсяваха с тях гостните. Смятаха, че са голяма прелест. Ето защо много музеи разпродаваха излишните си колекции. Какво да правят с петдесет амазонски папагала? Тъй и тъй се развалят… не ги знам колко са им останали сега. Предполагам, че са се отървали от повечето.

Стиснахме си ръцете. На прага мосю Андрийо свали шапка в знак на почит и за кратко изложи изнежената си глава на августовското слънце. Бях доволен, но в същото време и разочарован. Това хем беше отговор, хем не — уж приключвах с всичко, но не изцяло. Също както новелата отива към своя край с последните удари на старческото сърце — „като пресъхващ извор, като заглъхващо ехо“. Е, сигурно тъй е редно.

Време беше да се сбогувам с Франция. Като съвестен лекар минах на визитация при трите статуи на Флобер. Да го видя в каква форма е. В Трувил така и не са му поправили мустаците, макар че циментовата кръпка на слабините вече не бие на очи. В Барантен левият му крак се е понапукал, в единия край на сакото му има дупка, а на места от кръста нагоре се е оцветил от мъха. Взрях се в зеленикавите петна на гърдите му, примижах и се помъчих да си го представя като картагенски преводач. В Руан, на площад „Де Карм“, Флобер изглежда здрав и уверен в якостта на своята сплав от 93% мед и 7% калай; само че продължава да става на ивици. Изглежда, всяка година изплаква по две медни сълзи, които набраздяват шията му. Не че не му отива, напротив, него и в живота често го е избивало на плач. Сълзите се стичат по тялото му и нашарват жилетката му, а после се източват като два странични ширита на крачолите му, сякаш е облякъл смокинг. Това също му отива — напомня, че е обичал салонния живот не по-малко от отшелничеството в Кроасе.