Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

„Знаете ли какво си имам върху писалището от три седмици насам? Препариран папагал. Седи там на пост. Вече започва да ме дразни с вида си, но го държа, за да ми се избистри представата за папагалския род. Защото сега пиша за обичта между една старица и един папагал.“

— Този е истинският — отсече пазачът и тупна с показалец по стъкления похлупак пред нас. — Истинският.

— А другият?

— Онзи е фалшификат.

— Откъде сте сигурен?

— Много просто. Нашият е взет от Руанския музей. — Посочи ми кръгъл печат върху поставката, после ме накара да погледна фотокопие на страницата от регистъра на музея. Там бяха вписани няколко вещи, заети от Флобер. Повечето бележки бяха със специални съкращения, които не можах да разгадая, но бележката за амазонския папагал беше четлива. Отметките в последната графа свидетелстваха, че Флобер е върнал всички заети от него експонати. Включително и папагала.

Почувствах леко разочарование. Бях живял със сантименталното, макар и непотвърдено убеждение, че папагалът е бил намерен сред вещите на писателя след смъртта му (това несъмнено обясняваше защо тайно държах повече на птицата от Кроасе). Фотокопието, разбира се, не доказваше нищо друго, освен че Флобер е взел на заем един папагал от музея, а после го е върнал. Музейният печат не ми вдъхваше доверие, но той не беше от решаващо значение.

— Нашият е истинският — повтори безпричинно пазачът на излизане. Сякаш си бяхме разменили ролите: сега той се нуждаеше от уверения, не аз.

— Сигурен съм, че сте прав.

Но не бях сигурен. Отидох в Кроасе и снимах другия папагал. И той се беше снабдил с музейния печат. Съгласих се с пазачката, че нейният папагал е истинският, а птицата от „Отел Дийо“, дума да няма, е един фалшификат.

Следобед отидох на гробището. „Добродетелта започва от омразата към буржоата“, писал е Флобер; и въпреки това е погребан сред най-знатните руански фамилии. При едно от пътуванията си до Лондон посетил гробището в Хайгейт, което му се сторило много спретнато. „Тия сигурно са умирали с бели ръкавици.“ Покойниците в руанското гробище са с фракове и ордени, погребват ги с конете, кучетата и английските гувернантки.

Гробът на Гюстав е малък и скромен, но в това обкръжение нямаш чувството, че е творец и антибуржоа, а по-скоро буржоа неудачник. Облегнах се на оградата на семейната гробница — дори и покойниците могат да притежават собственост — и извадих своя екземпляр на „Чисто сърце“. В началото на IV глава Флобер е описал съвсем накратко папагала на Фелисите: „Той се наричаше Лулу. Тялото му беше зелено, крилата му розови по края, челото синьо, а шията златиста.“ Сравних двете снимки. И двата папагала бяха със зелени телца, и двата с розово по края на крилата. Вярно, че розовото върху руанския претендент беше малко повече от описаното, но пък синьото чело и златистата шия несъмнено бяха заимствани от него. Папагалът от Кроасе беше оцветен точно обратното — със златисто чело и синкаво-зелена шия.

Значи работата беше ясна. Въпреки това позвъних на мосю Люсиен Андрийо и в общи линии му обясних какво ме вълнува. Покани ме у дома си на следващия ден. Докато ми диктуваше адреса — на улица „Лурдин“, — си представях къщата, от която говореше, солидна буржоазна къща на учен Флоберист. На покрива на мансардата имаше кръгло прозорче, розови тухли и орнаменти в стил „Ампир“; вътре — хладна деловитост, остъклени библиотеки, лъснат под и пергаментови абажури. Надуших мъжка миризма, като в изискан клуб.

Моята набързо съградена и подредена къща нямаше нищо общо с действителността, тя беше плод на мечтите ми. Истинската къща на изследователя на Флобер беше отвъд реката, в южната част на Руан, занемарен квартал, където сред еднообразните нанизани къщи от червени тухли са се сврели дребни предприятийца. Из тия улички камионите изглеждат огромни. Има малко магазини и почти същия брой кръчми. Една от тях предлагаше телешки глави като специалитет на заведението. Точно преди улица „Лурдин“ е поставена табела, сочеща към руанската кланица.

Мосю Андрийо ме чакаше на прага. Беше възрастен дребен човек със сако от туид, шапка от туид и пантофи от туид. На ревера му бяха закачени три ордена. Свали шапка, ръкува се с мен, а после пак я нахлупи. Обясни ми, че лесно простивал без шапка дори през лятото. И вътре не я свали. Някои ще решат, че това е особнящина, но не и аз. Нали съм лекар.

Съобщи ми, че е на седемдесет и седем години и е секретар на Дружеството на приятелите на Флобер — бил най-старият член в това дружество. Седнахме един срещу друг на една маса във вестибюла, чиито стени бяха окичени с всевъзможни украшения: възпоменателни декоративни чинии, медальони с лика на Флобер, рисунка на Градския часовник от самия мосю Андрийо. Беше тясна, задръстена стая с необичайна атмосфера: едно по-спретнато подобие на стаята на Фелисите или Флоберовата лятна къща. Домакинът ми посочи свой шаржов портрет, рисуван от приятел; беше изобразен като каубой, затъкнал в джоба на бедрото си голямо шише калвадос. Трябваше да попитам какво е подтикнало художника да направи такава страховита карикатура на моя благ, доброжелателен домакин. Но не питах, ами извадих труда на Инид Старки „Флобер: израстването на майстора“ и му показах портрета на заглавната страница.