Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

д.(1871 г.) „Интернационалите са йезуитите на бъдещето.“

А папагалът? Трябваха ми, кажи-речи, две години, за да изясня случая с препарирания папагал. Писмата, които разпратих след първото си завръщане от Руан, не ми помогнаха с нищо; на някои от тях дори не получих отговор. Сигурно са ме взели за вманиачен и изперкал самозван литератор, който разчепква дреболии и полага жалки усилия да се прослави. Но в действителност младите са по-откачени от възрастните — много по-големи егоисти са, особняци и… самоубийци. Цялата работа идва от пресата, която е по-благосклонна към тях. Ако някой прекрати живота си на осемдесет, седемдесет или дори на петдесет и четири, това минава за старческо слабоумие, депресия след менопаузата или последен изблик на дребнаво слабоумие, с цел да се предизвика чувство за вина у околните. Но когато двайсетгодишен младеж посегне на живота си, това се смята за възвишен протест срещу всичко еснафско, възприема се не само като проява на смелост, но и като нравствен и социален бунт. А кой да живее? Старците вместо нас. Това си е чиста проба маниащина. Казвам го като лекар.

Щом сме подхванали тази тема, тук е мястото да кажа, че предположението за самоубийството на Флобер също е безумие. Налудничаво хрумване на някакъв руанец, който се нарича Едмон Льоду. Този фантазьор се появява на два пъти в биографията на Флобер; и двата само за да пуска клюки. Първото му неприемливо твърдение е, че Флобер наистина е бил сгоден за Джулиет Хърбърт. Льоду заявява, че е видял екземпляр от „Изкушението на свети Антоний“ със следното посвещение на Джулиет, написано от Гюстав: A ma fiancée. Чудно как го е видял в Руан, а не в Лондон, където е живеела Джулиет. Интересно как никой друг не е попаднал на този екземпляр. И защо не е оцелял? Странно, че Флобер така и не споменава никъде за този годеж. Да не говорим, че подобна постъпка противоречи изцяло на житейските му планове.

Парадоксално е и другото злословие на Льоду — за самоубийството, което също е в противоречие с житейските възгледи на писателя. Чуйте го: „Нека проявяваме смирението на ранените животни, които се свират в някоя дупка и страдат мълчаливо. Светът е пълен с хора, които реват срещу Провидението. Човек трябва да избягва такива прояви, дори само от едното благоприличие.“ Ето го и онзи цитат, който дреме в съзнанието ми: „Хората като нас трябва да изповядват религията на отчаянието. Като си повтаряш «Това е то, това е то!» и съзерцаваш черния трап пред краката си, запазваш спокойствие.“ Такива думи не може да произнесе един самоубиец, а само човек, комуто стоицизъм е така дълбоко присъщ, както и песимизмът. Ранените животни не се самоунищожават. Пък и щом разбереш, че взирането в черния трап носи успокоение, защо да скачаш в него? Може би там й беше грешката на Елън — не бе способна да погледне в черния трап с широко отворени очи. Само често надзърташе в него. Един бегъл поглед я довеждаше до отчаяние, а отчаянието я подтикваше да си търси развлечения. Някои се вторачват в трапа, други не го и поглеждат. Онези пък, които непрестанно надзъртат в него, биват неудържимо теглени надолу. Тя отмери дозата безпогрешно — това, изглежда, бе единственият случай, в който съжителството с лекар й помогна.

Льоду представя самоубийството по следния начин: Флобер се е обесил в банята си. Вярно, звучи по-правдоподобно, отколкото да каже, че го е хванал ток от хапчета за сън. Но ето какво всъщност се е случило: Флобер е станал от леглото си, потопил се е във ваната с гореща вода, после е получил апоплектичен удар и едва се е дотътрил до дивана в кабинета. Малко преди да издъхне, е дошъл лекарят, който по-късно е издал смъртния акт. Така именно е станало. Край на историята. Първият биограф на Флобер е разговарял с въпросния лекар и той е потвърдил това. Версията на Льоду предполага следния ред на събитията: Флобер се потапя в горещата вана, обесва се по необясним до ден-днешен начин, после излиза от ваната, скрива въжето и залитайки, се добира до кабинета. Стоварва се на дивана и когато лекарят пристига, той с последни издихания сполучливо докарва симптомите на мозъчен удар. Ама че хумореска! Казват, че няма дим без огън. Боя се, че все пак има. Едмон Льоду е съвършен пример за произволна пушилка. Но кой е всъщност тоя Льоду? Изглежда, никой не го знае. Не е бил авторитет в която и да е област. Той е една кръгла нула. Съществува само като разпространител на две лъжи. Може навремето някой от семейство Флобер да му е навредил (дали пък Ашил не е предприел неуспешен опит да излекува мазола му?) и по този начин той да си отмъщава ефикасно. Защото това означава, че малко книги за Флобер могат да завършат без коментар на твърдението за самоубийство, неизменно последван от опровержение. Както виждате, тук отново се получава същото. Пак дълго отклонение, пропито с явно негодувание, което не влияе плодотворно. А уж възнамерявах да пиша вече за папагалите. Добре поне, че Льоду е нямал становище по този въпрос. Но аз имам. И не само становище. Както споменах, тази загадка ми отне близо две години. Не, хайде да не се изхвърлям — по-точно изминаха две години от възникването до изясняването на проблема. Един от учените, на които писах (страхотен сноб!), дори намекна, че този въпрос изобщо не представлявал интерес. Така де, човекът трябваше да си брани територията. Между другото, някой ми спомена Люсиен Андрийо.