Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Реших да не му пиша; в края на краищата писмата, които бях изпратил до момента, не пожънаха голям успех. Затова пък през лятото се вдигнах и отидох в Руан — беше август 1982 г. Отседнах в грандхотел „Дю Нор“, който е в непосредствена близост с градския часовник. В ъгъла на стаята ми минаваше зле изолирана канализационна тръба — на всеки пет-шест минути тя затрещяваше, като че ли поемаше отпадъчните води на целия хотел. След вечеря се проснах на леглото и се заслушах в спорадичните шумове от прочистването на галски черва. После градският часовник оповести времето с тенекиени удари, отекващи все едно в гардероба ми. Чудех се какви ли са шансовете да заспя. Опасенията ми не се оправдаха. След десет минути канализационната тръба утихна; и часовникът не се обади повече. Денем той може да е туристическа атракция, но руанци тактично изключват звуковия механизъм, когато гостите на града се мъчат да заспят. Лежах по гръб в мрака и си мислех за папагала на Флобер. За Фелисите той е бил гротесково, но логично превъплъщение на Светия дух; за мен беше пърхащ, неуловим образ на авторовия глас. В предсмъртния час на Фелисите папагалът, вече гигантски, влетява при нея, за да я отведе в Рая. Докато се унасях, се питах какви ли сънища ще сънувам.

Не бяха населени с папагали. Пак сънувах онази гара. Трябва да се прекачвам в Бърмингам по време на войната. В далечината влакът вече потегля от края на перона. Куфарът претрива прасеца ми. Отстрани черни вагони. Сумрачна гара. Разписание, което не мога да разчета, цифрите се размазват пред очите ми. Отникъде надежда; няма повече влакове; пустош, мрак.

Мислите, че такъв един сън ще си каже каквото има за казване, и толкова? Нищо подобно, сънищата въобще не усещат как ги възприема сънуващият, нито пък имат някакво чувство за деликатност. Сънят за гарата ми се явява на всеки три-четири месеца — все едни и същи филмови кадри, които се повтарят непрестанно, докато не се събудя, изтерзан и потиснат. Тази сутрин се събудих от дуета на времето и лайната: градският часовник и канализационната тръба в ъгъла. Времето и лайната: дали Гюстав не ми се присмиваше?

Из болницата музей отново ме разведе същият онзи слаб пазач в бяла престилка. В медицинския сектор видях експонат, който не бях забелязал предишния път: помпа за клизма от типа „Направи си сам“. Сетих се какво е мразел Гюстав: „Железниците, отровите, помпите за клизма, тарталетите с крем…“ Тази помпа се състоеше от тясна дървена табуретка, кух шип и вертикална ръчка. Възсядаш табуретката, надяваш си шипа и се напомпваш с вода. Е, поне си осигуряваш уединението. Двамата с пазача се засмяхме съзаклятнически: казах му, че съм лекар. Той се усмихна и отиде да донесе нещо, което непременно щяло да ме заинтригува.

Върна се с голяма кутия от обувки, в която се съхраняваха две човешки глави. Кожата беше непокътната, макар и потъмняла от времето: потъмняла може би колкото старо бурканче с мармалад от френско грозде. Повечето зъби си бяха на мястото, но очите и косата липсваха. Едната глава беше издокарана с щръкнала черна перука и чифт стъклени очи. (Какъв им беше цветът? Не си спомням, но съм сигурен, че не изглеждаха толкова сложни като очите на Ема Бовари.) В старанието си да направят главата по-истинска музейните работници бяха постигнали обратен ефект: тя приличаше на страховита детска маска, на призрачно лице в навечерието на Вси Светии.

Пазачът ми обясни, че главите били консервирани от Жан-Батист Ломоние, главния лекар на болницата преди Ашил-Клеофас Флобер. Ломоние търсел да открие нови методи за съхранение на трупове и градската управа му позволила да провежда опитите си с главите на екзекутирани престъпници. Дойде ми наум една случка от детството на Гюстав. Веднъж, докато шестгодишният малчуган и чичо му Парен се разхождали, минали покрай току-що употребявана гилотина — по калдъръма аленеела прясна кръв. Споменах това с надежда, но пазачът поклати глава. Можело да се получи хубаво съвпадение, но датите се разминавали. Ломоние бил умрял през 1818 г., пък и двата експоната в кутията от обувки всъщност не били гилотинирани. Показа ми дълбоките резки точно под брадичката, където се е затягала примката на палача. Когато Мопасан влязъл при покойния Флобер в Кроасе, видял, че вратът му е тъмен и подут. Така се получава при апоплексия. Това не означава, че мъртвецът се е бесил в банята.

Обикаляхме из музея, докато стигнахме до стаята с папагала. Извадих моя полароид и човекът ми разреши да снимам. Докато държах фотоапарата под мишница и чаках снимката да излезе, той ми показа фотокопираното писмо, което забелязах още първия път. Флобер до мадам Брей, 28 юли 1876 г.: