Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Шестима северноафриканци играеха на були под статуята на Флобер. Отчетливите удари отекваха сред тътена на натовареното движение. С една последна иронична милувка пръстите на мургава ръка се простиха със сребристата топка и я запратиха на земята. Тя тупна, подскочи тромаво и бавно описа дъга, повлякла след себе си облаче прах. За миг играчът застина като изящна временна статуя: приклекнал, с възторжено протегната десница. Видях усукана бяла риза, оголена до лакътя ръка и някакво петно на китката. Не беше часовник, както си помислих отначало, нито татуировка, а цветна лепенка с лика на политически мъдрец, когото в пустинята величаят.

Но нека започна с истинската статуя, онази горе, която ще остане във времето: лишена от изящество, с бликнали медни сълзи, с папийонка, разтворено сако и жилетка, торбести панталони и увиснали мустаци — извисяващ се завещан образ на реалния човек. Флобер не желае да отвърне на погледите. Зареял е взор на юг от площад „Де Карм“ към Катедралата и отвъд нея, високо над града, който е презирал и който от своя страна се е отнесъл към него доста пренебрежително. Вдигнал е глава в отбранителна поза, тъй че само гълъбите могат да съзрат изцяло плешивината на писателското теме.

Това не е оригиналната статуя. През 1941 г. немците задигнали първия Флобер наред с металните парапети, оградите и чукалата по вратите на къщите. Вероятно е бил претопен и превърнат в значки за фуражки. В продължение на десетина години пиедесталът пустеел. И ето че един кмет на Руан, който имал слабост към статуите, изнамерил оригиналната гипсова отливка, направена от някакъв руснак на име Леополд Бернщам, и градската управа одобрила проекта за нов паметник. И тъй, руанци си закупили здрава, хубава метална статуя от 93% мед и 7% калай. Леярите Рудие от Шатийон-су-Баньо твърдят, че такава сплав не ръждясва. Два други града, Трувил и Барантен, откликнали на идеята, отпуснали средства и се сдобили с каменни статуи. Но каменните статуи се оказали по-неиздръжливи. В Трувил например се е наложило да позакърпят с цимент слабините на Флобер, а сега и мустаците му съвсем са се оронили и от горната му устна стърчат железата на арматурата.

Онези леяри може да излязат прави и тази втора статуя да е трайна. Но аз не виждам особено основание да им вярвам. Не знам много други неща, свързани с Флобер, да са просъществували дълго. Минали са едва сто и няколко години, откакто е умрял, а от него е останала само хартия. Хартия, идеи, фрази, метафори — изписани подредени думи, които най-много да се превърнат в звуци. Но, изглежда, той и не е искал да остави след себе си друго; роптаят само почитателите му, от сантиментални чувства. Къщата му в Кроасе била разрушена скоро след неговата смърт и на същото място построили спиртоварна. Колко му е да се заличи и паметникът — щом един кмет, любител на статуи, може да го издигне, друг, да речем някой фанатичен буквоед, попрочел нещичко от Сартр за Флобер, може да се амбицира да го събори.

Започнах със статуята, тъй като всичко това ми хрумна пред нея. Защо творбите ни подтикват да преследваме писателите? Защо не оставим хората на мира? Не можем ли да се задоволим с книгите им? Тъкмо това е искал Флобер, който повече от всички други е вярвал в обективността на написаното и в незначителността на авторовата личност. Ала ние непокорно продължаваме да ровим, да човъркаме. Осанката, лицето, подписът; статуята с деветдесет и три процента медно съдържание и снимката, направена от Надар 1 1 Феликс Надар (1820–1910) — френски фотограф, известен с портретите на велики творци. — Б.пр. ; късчето от дрехата му, кичурът коса. Откъде у нас тази жажда за реликви? Не вярваме ли достатъчно на думите? Или си мислим, че веществените останки от нечий живот съдържат неразкрити истини?

Когато Робърт Луис Стивънсън умрял, бавачката му, шотландка с бизнес нюх, се заела да продава кичури, като твърдяла, че ги е отрязала от косата на писателя още преди четирийсет години. Неговите поклонници, неговите преследвачи и търсачи на реликви закупили сума ти косища — колкото за пълнеж на цяло канапе.

Реших да си оставя Кроасе за по-нататък. Щях да прекарам в Руан цели пет дни и се поддадох на инстинкта от детството, който още ме кара да си пазя най-хубавото за накрая.