Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Фелисите е намирала утеха в събирането на „всякакви чудновати предмети“, свързани помежду си единствено от факта, че собственицата им милеела за тях. И Флобер е правел същото — скътвал е дреболии, пропити с дъха на миналото. Години след смъртта на майка си той често поръчвал да му извадят стария й шал и шапката и съзерцавайки ги, сядал да помечтае. Почти същото може да направи всеки, който влезе в лятната къщичка в Кроасе: безредно изложените вещи завладяват. Рисувани портрети, снимки, глинен бюст; лули, кутийка за тютюн, нож за отваряне на писма; мастилница във формата на жаба със зяпнала уста; златният Буда, който е стоял върху бюрото на писателя, без въобще да го дразни; кичур коса, естествено, по-рус, отколкото на снимките. Човек би могъл и да подмине два предмета, поставени в една странична преградка на шкафа: стъклената чаша, с която Флобер е отпил последната глътка вода малко преди да издъхне, както и бялата намачкана носна кърпа, с която е бърсал потта от челото си. Може би това движение на ръката е било последният му предсмъртен жест. Тези дреболии, които сякаш не допускаха мелодраматизъм и сълзливост, ме накараха да се почувствам така, все едно пред очите ми е умрял приятел. Стана ми малко неловко. Преди три дни стоях безучастно на брега, където бяха загинали мои близки другари. Може би това е предимството на сприятеляването с покойници: чувствата ти никога не охладняват.

И тогава го зърнах. Върху висок шкаф бе кацнал друг папагал. И той с лъскави зелени пера. Според пазачката и табелката на поставката именно това бе папагалът, който Флобер е взел от Руанския музей, за да напише „Чисто сърце“. Жената ми разреши да сваля от шкафа втория Лулу и аз го поставих върху една ниска витрина. Вдигнах стъкления му похлупак.

Как да сравниш два папагала, единият, вече идеализиран от спомена и метафората, а другият — натраплив кресливец? Отначало реших, че вторият не е истинският, най-вече защото беше по-смирен наглед. Главата му бе по-изправена, а изражението не така предизвикателно, както на онзи от болницата музей. После осъзнах заблудата си: в края на краищата Флобер не е имал възможност да си избира папагала, а този, вторият, който изглеждаше по-симпатичен за компания, също можеше да ти изопне нервите след няколко седмици съжителство.

Изразих съмнение относно автентичността му. Пазачката, много естествено, защити своя папагал и самоуверено отхвърли претенциите на болницата музей. Интересно дали някой знаеше истината. Запитах се дали друг освен мен отдава значение на това. Прибързано бях възвеличил първия папагал. Реших, че е въплъщение на писателския глас. Защо мислиш, че този глас може така лесно да се вмести в нещо, упрекна ме вторият папагал. Докато разглеждах вероятно фалшивия Лулу, слънцето надникна в този ъгъл на стаята и перата заблестяха в жълто. Върнах птицата на мястото й и си помислих: Сега съм на възраст, която Флобер така и не е достигнал. Звучеше нахално, тъжно и незаслужено.

Уцелва ли някога смъртта подходящия момент? Във всеки случай не и при Флобер, нито при Жорж Санд, която не е доживяла да прочете „Чисто сърце“. „Започнах тази новела само заради нея, да я зарадвам. Но тя умря, когато бях едва на средата. Така се случва с всичките ни мечти.“ Не е ли по-добре да не мечтаем, да не творим, за да избегнем разочарованието от незавършените книги? Може би като Фредерик и Делорие от „Възпитание на чувствата“ трябва да предпочетем утехата на неизживяното, насладата от очакването, та след години да си спомняме не сбъднатото, а някогашните копнения. Няма ли така животът ни да е по-подреден и безболезнен?

Когато се завърнах у дома, дублираните папагали продължиха да пърхат в съзнанието ми: единият дружелюбен и непресторен, другият — наперен и любопитен. Писах писма до разни учени с надежда да разбера дали е доказано кой е истинският. Направих занитване и до Френското посолство, и до редактора на пътеводителите „Мишлен“. Писах и на Дейвид Хокни. Разказах му за пътуването си и се поинтересувах бил ли е в Руан; любопитно ми беше дали е имал предвид един от двата папагала, когато е рисувал спящата Фелисите. Ако ли не, сигурно и той е взел за модел папагал от някой музей. Предупредих го за опасната склонност на този вид птици към посмъртно размножаване.

Надявах се скоро да получа отговори.

1821

Ражда се Гюстав Флобер, вторият син на Ашил-Клеофас Флобер, хирург и главен лекар на болницата „Отел Дийо“ в Руан, и на Ан-Жюстин-Каролин Флобер, по баща Фльорио. Семейството се числи към преуспяващата средна класа на хората с професия и притежава няколко имота в околностите на Руан. Здрава, благодатна среда, просветени и умерено амбициозни родители.