Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

На третия ден от престоя ми в Руан се запътих към градската болница „Отел Дийо“, където бащата на Гюстав е бил главен хирург, тъй че писателят е прекарал в нея детството си. Минава се по авеню „Гюстав Флобер“, покрай печатница „Флобер“ и закусвалня „Флобер“: бързо се убеждаваш, че си на прав път. До болницата беше паркирал бял бус „Пежо“ с отпечатани сини звезди, телефонен номер и надпис: ЛИНЕЙКА „ФЛОБЕР“. Писателят като лечител? Едва ли. Спомних си майчинския упрек на Жорж Санд към по-младия й колега. „Ти всяваш отчаяние, а аз нося упование“, писала му тя. На пежото е трябвало да изпишат: ЛИНЕЙКА „ЖОРЖ САНД“.

В музейното крило на „Отел Дийо“ ме въведе слаб припрян пазач. Изненадах се от бялата му престилка. Не беше лекар, нито аптекар, нито пък рефер на мач по крикет. Белите престилки са знак за антисептичност или справедливо съдийство. Защо един музеен пазач ще се облича така? За да предпази детството на Флобер от микроби ли? Обясни ми, че една част от музея е посветена на писателя, а друга — на историята на медицината, после набързо ме разведе из него, като шумно и делово заключваше вратите след себе си. Показа ми стаята, където е бил роден Гюстав, флаконче от негов одеколон, кутийка за тютюн и първата му статия, отпечатана в списание. Различни портрети свидетелстваха за неизбежното, но твърде ранно състаряване на писателя — красивият младеж, преобразяващ се в дебел плешив буржоа. Сифилис, заключават някои хора; бързото изхабяване е нормално за деветнайсети век, възразяват други. Вероятно тялото му е имало чувство за благоприличие — след като духът е узрял преждевременно, плътта се е постарала да го догони. През всичкото време си напомнях, че е бил русокос. Трудно е да си го представиш, защото на някогашните снимки всички изглеждат мургави.

В другите стаи бяха изложени медицински инструменти, реликви от осемнайсети и деветнайсети век: тежки метални предмети е остри накрайници и помпи за клизма с учудващи дори за мен размери. Едно време медицината явно е била вълнуващо, отчаяно, жестоко поприще; сега тя се свежда до хапчета и бюрокрация. Или може би просто миналото ни се струва по-колоритно от настоящето? Прегледах докторската дисертация на Ашил, брата на Гюстав, която е озаглавена: „Някои съображения относно момента за опериране на заклещена херния“. Ето един паралел между братята: по-късно Флобер превръща темата на Ашил в своя метафора. „Виждайки глупостта на моето време, усещам как ме давят вълни от омраза. В гърлото ми се надигат лайна, все едно имам заклещена херния. Но няма да ги изплюя, докато не се сгъстят и втвърдят; искам да ги сдъвча на паста, с която да намажа деветнайсетия век, тъй както намазват индийските пагоди с кравешки тор.“

Съжителството на тези два музея отначало ми се видя странно. Но престанах да се чудя, като си спомних прочутата карикатура на Льомо, изобразяваща Флобер, който прави дисекция на Ема Бовари. Писателят е вдигнал огромна вилица с набучено на нея кървящо сърце, което тържествуващо е изтръгнал от гърдите на героинята си. Размахва го високо като хирургически трофей, а отляво се показват само краката на легналата разпорена Ема. Писателят като касапин, писателят като сантиментален звяр.

После видях папагала. Беше поставен в малка ниша — зелените му пера лъщяха, живите му очички гледаха с любопитство от наклонената на една страна глава. Върху поставката му имаше табелка: „ Psittacus. Папагалът, който Г. Флобер е заел от Руанския музей и е държал на бюрото си, докато е писал «Чисто сърце». В новелата той се нарича Лулу, папагалът на главната героиня Фелисите“. Фотокопие от писмо на Флобер потвърждаваше този факт: препарираният папагал стоял на бюрото му от три седмици и вече започвал да го дразни.

Лулу изглеждаше отлично — същите лъскави пера и същото дразнещо любопитство в погледа както може би преди сто години. Взрях се в птицата и за моя изненада усетих близост с писателя, който надменно е забранил на бъдещите поколения да се интересуват от личността му. Статуята му не беше оригиналната; къщата му бе съборена; книгите му, естествено, си имаха свой собствен живот — общуването с тях не беше общуване със създателя им. Но ето че този нищо и никакъв зелен папагал, чудно как съхранен толкова добре, ми внуши, че едва ли не познавам лично писателя. Развълнувах се и ми стана приятно.

На път за хотела си купих едно ученическо издание на „Чисто сърце“. Сигурно знаете за какво се разказва. За бедната и неука прислужница, наречена Фелисите, която половин век служи на една и съща господарка и доброволно жертва живота си за другите. Отначало обиква някакъв непрокопсаник, който я излъгва, че ще се оженят, после се привързва към децата на господарката си, към племенника си и накрая към един бездомен старец, болен от рак. Всички те внезапно й биват отнемани: умират, заминават си или просто я забравят. Никак не е чудно, че след тези разочарования тя намира утеха в религията.