Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

По едно време и аз бях решил да пиша книги. Имах разни идеи, дори си водех бележки. Но бях лекар, при това женен, с деца. А човек може да върши добре само едно нещо, ето, Флобер си е давал сметка за това. Аз си вършех добре работата като лекар. Жена ми… тя почина. Децата ми си хванаха пътя, сега ми пишат, като ги налегнат угризения. Имат си свой живот, естествено. „Животът! Животът! Да ти става… там е работата!“ Онзи ден пак прочетох това възклицание на Флобер. Почувствах се като каменна статуя с циментова кръпка на слабините.

Ненаписаните книги ли? Няма какво да се ядосваме за тях. Вече има твърде много написани. Сещам се за края на „Възпитание на чувствата“. Фредерик и приятелят му Делорие обръщат поглед към миналото си. С най-голямо умиление си спомнят как преди години, още като ученици, попаднали в един публичен дом. Предварително били обмислили всичко, дори си накъдрили косите специално за случая и откраднали цветя за момичетата. Но когато влезли вътре, Фредерик се паникьосал и двамата побегнали. Това бил най-прекрасният ден в живота им. Нима удоволствието от очакването не е най-сигурното удоволствие, както ни подсказва Флобер? Кому е нужно да нахълтва в мрачния занемарен таван на сбъднатото?

Първия ден обиколих Руан и се опитах да разпозная местата, където съм бил през 1944 г. Тогава, разбира се, цели квартали бяха разрушени от бомбите и снарядите. И сега, след четирийсет години, още възстановяват Катедралата. Не открих много неща, с които да освежа белезникавите си спомени. На следващия ден подкарах на запад, към Каен, а после на север по крайбрежието. Покрай шосето се редят олющени тенекиени табели, поставени от Министерството на благоустройството и транспорта. Те сочат туристическия маршрут по местата на десанта. На изток от Ароманш се простират английските и канадските плажове — „Злато“, „Юнона“, „Меч“. Имената не издават полет на въображението; колко по-лесно се запомнят „Омаха“ или „Юта“. Освен ако, разбира се, не приемем, че събитията изпълват със съдържание имената, а не обратното.

Гре-сюр-мер, Курсьол-сюр-мер, Вер-сюр-мер, Анел, Ароманш. Като се спуснеш по тесните улички, внезапно попадаш на площадчета, наречени „Ройъл Енджиниърс“ или „Уинстън Чърчил“. Край бунгалата по плажовете стоят на пост ръждясали танкове. Тук-там надписът на някой обелиск, наподобяващ параходен комин, гласи на френски и английски: „Тук на 6 юни 1944 г. съюзническите сили героично воюваха за свободата на Европа“. Сега наоколо съвсем не е зловещо, а много спокойно. Пуснах две монети по един франк в панорамния телескоп на Ароманш и проследих извитата морзова линия на пристанище „Мълбъри“, врязала се навътре в морето. Точка, тире, тире, тире — така се нижеха бетонните кесони, обградени от лениви води. Сега тези квадратни грамади, наследство от войната, са владение на кормораните.

Обядвах в хотела на флотата, откъдето се открива изглед към залива. Недалеч от тук бяха загинали мои приятели — в онези години хората бързо се сближаваха, — ала това не ме разчувства. Петдесета бронетанкова дивизия, Втора британска армия. Спомените се подадоха от укритията си, но нямаше и следа от емоции.

Нахраних се, отидох в музея и изгледах някакъв документален филм за десанта, после изминах десетте километра до Байо, за да проследя пътя на едно по-отдавнашно нашествие през Ламанша, извършено преди девет века. Гобленът на кралица Матилда прилича на монтирани филмови кадри 2 2 В Байо е изложен огромен гоблен, изобразяващ седемдесет сцени от нормандското нашествие. — Б.пр. . И двете събития ми се сториха еднакво нереални: едното беше твърде далечно, за да е истинско, другото — твърде познато, за да е истинско. Как улавяме миналото? Можем ли изобщо да го уловим? Когато следвах медицина, на една студентска сбирка някакви шегобийци пуснаха в залата прасенце, намазано с мас. Отъркваше се в краката ни и квичеше ли, квичеше. Едно след друго момчетата се спускаха да го уловят, но то все им се изплъзваше, а те, проснати на земята, ставаха за смях. Струва ми се, че миналото често заприличва на това прасенце.