Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Погледът ми зашари нагоре по течението и изведнъж го видях. Тумбест, тресящ се влак. Отпреди бях забелязал релсите, изопнати между шосето и водата; мокри от дъжда, сега те лъщяха самодоволно. Без много да се замислям, бях решил, че по тях се придвижват разкрачените подемни кранове. Но не, на Флобер дори това не му е било спестено. Товарният влак се бе проточил, дълъг около двеста метра, и се канеше да профучи покрай лятната къща на писателя. Сигурно щеше да изсвири присмехулно, щом се изравни с нея; може би пренасяше отрови, помпи за клизма и тарталети с крем или пък пособия за химици. Не ми се щеше да наблюдавам подобно нещо (иронията на съдбата често е грубовата, дори безпощадна). Качих се в колата си и потеглих.

Важно е и какво не са построили. Това са къщите, за които са мечтали, но са оставили само на скица. И дръзките булеварди на въображението. Важна е и онази неизвървяна лъкатушна пътека между колиби с покриви като перуки; а също и измамните слепи улици, които те подлъгват, че тръгваш по красива алея.

Имат ли значение ненаписаните книги на писателите? Лесно е да ги забравим, като приемем, че тази неосъществена библиография не би съдържала друго освен несполучливи идеи, благоразумно изоставени проекти, смущаващи внезапни хрумвания. А не бива да е така: внезапните хрумвания често са най-добрите, възторжено реабилитирани при повторно обмисляне, след като веднъж са били презрително отхвърлени. Да не говорим, че понякога се отказваме от една идея не от страх, че няма да издържи на проверка. Въображението не всяка година дава плод както една хубава овошка. Тъй че писателят трябва да обере цялата реколта — веднъж тя е богата, друг път сносна, а понякога съвсем оскъдна. В годините на изобилие винаги има една дървена скара в прохладния тъмен таван, където писателят от време на време надниква и — о, боже! — ето на̀, докато той усилено е работил долу, някои от плодовете на тавана са се спаружили, по други са избили петна, има и загнили. Какво може да направи той?

Ненаписаните творби на Флобер съдържат и една друга идея. Ако най-блаженият миг в нечий живот може да бъде несбъднато приключение в публичен дом, то тогава най-блаженият миг за писателя може да е хрумването за онази книга, която никога не ще бъде написана и осквернена от точно определена форма, нито пък изложена пред чужди очи, не тъй добронамерени като на автора.

Но и публикуваните творби, разбира се, не са неизменни: сега те щяха да изглеждат по-различно, ако Флобер бе имал време и пари да сложи в ред литературното си имущество. „Бувар и Пекюше“ щеше да бъде завършена, а „Мадам Бовари“ можеше да бъде иззета от книжарниците. (Сериозно ли възприемаме раздразнението на Флобер от „смазващата“ слава на книгата? Не съвсем сериозно.) А „Възпитание на чувствата“ можеше да има по-различен край. Дю Кан описва разочарованието на приятеля си от лошия исторически късмет на книгата: една година след публикуването й избухва Френско-пруската война и Гюстав решава, че нашествието и погромът при Седан са щели да послужат като грандиозен, необорим финал на този роман, поставил си за цел да проследи моралния крах на едно поколение. Дю Кан предава думите му:

„Представи си какъв капитал може да се натрупа от някои събития. Ето например това щеше да ми свърши чудесна работа. Капитулацията е подписана, армията е пленена, императорът, свит в един ъгъл на огромната си каляска, гледа с мрачен, помътнял поглед и вглъбено пуши цигара; макар че в душата му вилнее буря, той се мъчи да изглежда невъзмутим. С него са адютантите му и един пруски генерал. Всички мълчат, свели поглед. В сърцата им е стаена болка.

Там, където двата пътя се пресичат, конвоят спира заради пленническа колона, охранявана от улани, които яздят с насочени копия, а опашките от върха на шлемовете им се полюшват над едното ухо. И каляската трябва да спре пред гъмжилото от хора с почернели от прах и зачервени от слънцето лица. Привели рамене, мъжете едва се тътрят. Безжизнените очи на императора съзерцават тълпата. Какъв необичаен преглед на войските! Представя си някогашните паради, биещите барабани, своите обкичени със златни еполети генерали, които му отдават чест с вдигнати саби, възгласите на гвардията: «Vive l’Empereur!»