Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Каролин е обрисувала кротките вечери от детството си в Кроасе. Били чудновата компания — момичето, вуйчото и бабата — самотни представители на различни поколения; приличали на онези източени къщи с по една стая на всеки етаж, които французите наричат batons de perroquet , стойки за папагали. Тримата често седели на терасата на лятната къщичка и наблюдавали увереното настъпване на нощта. На пристанището на отвъдния бряг се мяркал само някой кон, а наблизо се чувал единствено плисъкът на водата, когато рибарите се гмуркали да ловят змиорки.

Защо доктор Флобер е продал имота си в Девил и е купил този? Разправят, че за да осигури убежище за своя болен син, преживял току-що първата епилептична криза. Но имотът в Девил е щял, тъй или иначе, да бъде продаден. Предвиждало се железопътната линия, свързваща Париж с Руан, да продължи до Хавър и да пресече земите на доктор Флобер; част от имението щяла да бъде откупена принудително. Може да се каже, че тъкмо епилепсията е предоставила на Гюстав творческото уединение в Кроасе. Но също тъй може да се каже, че железницата го е отпратила там.

2. Гюстав е от поколението, видяло появата на железницата, и той мразел това изобретение. Първо, влакът бил отвратително превозно средство. „Кача ли се на него, след пет минути така ми призлява, че започвам да скимтя от досада. Пътниците решават, че в купето е забравено някое куче, ала нищо подобно — просто мосю Флобер сумти и пъшка.“ Второ, това довело нова фигура на светските вечери: маниака на тема влакове. От подобни разговори Флобер получавал colique des wagons 36 36 Влаково разстройство (фр.). — Б.пр. .

През юни 1843 г. той заявил, че железниците са третата най-отегчителна тема след мадам Лафарж (отровителката с арсеник) и смъртта на Орлеанския херцог (убит в каляската си предишната година). Луиз Коле, която искала да постигне съвременно звучене в поемата „Селянката“, накарала героя си Жан, завръщащ се от война и търсещ своята Жанетон, да се загледа в пушека на един влак. Гюстав зачеркнал този стих. „Жан пет пари не дава за тия неща — възнегодувал той, — нито пък аз.“ Мразел железницата не само като превозно средство, а и като въплъщение на илюзорен прогрес. Какъв смисъл имал техническият напредък без морален възход? Влаковете просто щели да позволят на повече хора да се придвижват, да се срещат и заедно да тънат в глупост. В едно от първите си писма, написано на петнайсет години, той изброява злините на съвременната цивилизация: „Железниците, отровите, помпите за клизма, тарталетите с крем, кралската власт и гилотината.“ Две години по-късно в есето му за Рабле списъкът се променил… с изключение на първата напаст: „Железниците, фабриките, химиците и математиците.“ По отношение на железниците Флобер си е останал категоричен.

3. „Изкуството превъзхожда всичко. По-добре една стихосбирка, отколкото една железопътна линия.“

4. Струва ми се, че се подценява ролята, която железницата е играла във връзката между Флобер и Луиз Коле. Да разгледаме механизма на отношенията им. Тя живеела в Париж, той — в Кроасе; нямал желание да се появява в столицата, а на нея не позволявал да го посещава в имението. Тъй че се срещали някъде по средата — в Мант, където Отел дю Гран Сер ги приютявал за една-две нощи на огнен екстаз и измамни обещания. После започнали да се въртят в омагьосан кръг: Луиз си навива на пръста, че трябва незабавно да се срещнат. Гюстав се опъва. Луиз го умолява, сърди се, заплашва; накрая той отстъпва и се съгласява на нова среща, дълга колкото да задоволи страстта му и отново да разпали нейните надежди.

Дали Флобер се е замислял някога за съдбата на един по-раншен посетител в този град? При завземането на Мант Вилхелм Завоевателя паднал от коня си и си потрошил костите. Малко по-късно издъхнал в Руан.

Линията Париж-Руан, построена от англичаните, е пусната на 9 май 1843 г., само три години преди Гюстав и Луиз да се запознаят. Пътуването до Мант вече траело два часа вместо цял ден. Представете си какво е щяло да бъде без железницата: пътуват до втръсване с дилижанса или речния параход, а когато най-сетне се видят, са капнали и раздразнителни. Умората убива желанието. Но, от друга страна, трудностите биха могли да се отразят благоприятно на срещите им: да ги удължат, да речем, с още един ден, да ги направят по-любвеобилни, по-нежни. Това, разбира се, е мое виждане. Ако в нашия век телефоните облекчиха и същевременно затрудниха изневярата (уговарянето на срещите се улесни, но пък и съпружеските проверки също), в миналия подобна роля са изиграли влаковете. (Дали съществува сравнително изследване върху разпространението на железниците и разпространението на изневярата? Представям си как селските свещеници са заклеймявали това дяволско изобретение, заради което сигурно са ги осмивали, но ако предположението ми е вярно, божите служители са имали своите основания.) Каквото и да приказвал Гюстав, влаковете са му били от полза: отивал до Мант и обратно без особени затруднения; а и оплакванията на Луиз, изглежда, му се стрували приемлива цена за такова достъпно удоволствие. Влаковете са били от полза и за Луиз: така тя нямала чувството, че Гюстав е толкова далеч от нея, колкото и жесток да се показвал в писмата си; в следващото сигурно щял да предложи да се срещнат отново, след като ги делели само два часа път. А и за нас влаковете се оказват полезни, щом сега можем да четем писмата, родени от това продължително еротично люшкане.