Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

„Както си лежеше в ъгъла, тя обичаше да си представя, че е затворена в клетка с някакъв силен звяр — тигър, лъв или мечка, — който е схрускал своя пазач и ще скочи връз всекиго, дръзнал да отвори вратата. Но край него тя била в безопасност, както твърдеше, подсмихвайки се; чувствала се сигурна.“

Но Каролин пораснала и трябвало да се подчини на житейските необходимости. Омъжила се за безхарактерен човек, защото Гюстав не я вразумил навреме. Станала сноб и признавала само отбраното общество. А накрая понечила да изгони вуйчо си от същия този дом, където той й налял с фуния най-полезните нейни познания.

Епаминонд бил тивански пълководец, смятан за олицетворение на всички добродетели; с меч защитавал своите принципи и основал град Мегалополис. В предсмъртния му час един от събралите се край него го заоплаквал, че няма потомство. А той отвърнал: „Оставям две рожби. Левктра и Мантинея.“ Там извоювал двете си най-прочути победи. И Флобер е можел да направи подобно признание: „Оставям две рожби, Бувар и Пекюше“, защото единственото му дете, племенницата, която имал за своя дъщеря, на зрели години му станала съдник. За нея и съпруга й той се превърнал в „Навлека“.

Гюстав учел Каролин какво е литературата. Цитирам я: „Смяташе, че добре написаната книга никога не е опасна.“ А сега да се прехвърлим в един друг дом, в друг край на Франция, седемдесет и няколко години по-късно. Там са едно любознателно момче, майка му и нейна приятелка, наречена мадам Пикар. След време момчето записва спомените си. Пак цитирам: „Мадам Пикар смяташе, че на децата трябва да им е позволено да четат всичко; казваше, че никоя книга не е опасна, щом е добре написана.“ Като имало наум често изказваното от мадам Пикар мнение, то се възползвало от присъствието й и помолило майка си да му даде една по-особена книга със скандална слава. „Но ако милото ми детенце още на тази възраст чете такива книги, какво ще прави, като порасне?“ — „Ще ги изживявам“, отвърнало момчето. Това бил един от най-остроумните му детски отговори, останал в историята на семейството, и доколкото разбираме, с него си е спечелил позволението да прочете романа. Момчето се казвало Жан-Пол Сартр. Романът — „Мадам Бовари“.

Дали светът се придвижва напред? Или просто снове между два бряга като ферибот? Остане ли един час до английския бряг, небето потъмнява. Оттогава нататък облаци и дъжд те съпровождат до там, където принадлежиш. Времето се променя, корабът започва да се полюшва и масите подхващат своя метален разговор. Трата-тата-трата-тата, трака-така-трака-така. Повик, отклик, повик, отклик. Това ми напомня последния етап от брачното съжителство; съпрузите вече не спят заедно — всеки е застопорен в своите помещения, както масите в двата края на бара, — но щом завали, си разменят обичайните баналности за времето. Жена ми… Не сега, сега не.

По време на геоложките си занимания Пекюше размишлява какво ще последва, ако под Ламанша стане земетресение. Водата, решава той, ще нахлуе в Атлантическия океан; бреговете на Франция и Англия ще се разклатят из основи, ще се свлекат и съединят; от Ламанша няма да остане нищо. Като чува пророкуванията на приятеля си, Бувар в ужас хуква напред. Аз лично смятам, че не трябва да се поддаваме чак на такъв песимизъм.

Нали няма да забравите сиренето? Не превръщайте хладилника си в химически завод. А, не ви попитах женен ли сте. Моите поздравления или… съболезнования, вие си изберете кое.

Този път смятам да мина по червения коридор. Ще ми се да пообщувам с някого. Според преподобния Мъсгрейв френските митничари се държали благовъзпитано, докато английските били грубияни. Но аз намирам, че и те са доста отзивчиви, ако ги подхванеш с добро.

1. Къщата в Кроасе — продълговата бяла постройка от осемнайсети век, издигната на брега на Сена — била тъкмо по вкуса на Флобер: уединена, но същевременно близо до Руан и съответно до Париж. Била достатъчно голяма, за да има той просторен кабинет с пет прозореца, и все пак сравнително малка, за да бъдат отклонявани неканените гости, без това да изглежда твърде неучтиво. При желание от там той можел необезпокояван да наблюдава как тече животът: от верандата насочвал театралния си бинокъл към неделните увеселителни корабчета, които отвеждали пасажерите на обяд в Ла Буй. Що се отнася до пасажерите, те свикнали с „този особняк, мосю Флобер“, и били разочаровани, когато го нямало да ги разглежда с очите на романист, застанал отсреща по нубийска роба, с копринена шапчица на темето.