Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Директността обърква. Ето, казах ви името си: Джефри Брейтуейт. Това помага ли ви да разберете що за човек съм? Е, все нещо… По-добре име, отколкото инициали „Дж. Б.“ или „онзи“, или пък „сиренаря“. Ами ако не бяхме се срещнали, какво заключение щяхте да си направите по името ми? Човек от средната класа с доходна професия, може би адвокат; живее в здравословен край, където растат бор и пирен; носи костюми от шевиот; има мустаци, които (може би измамно) загатват за военно минало; съпругата му е жена със здрав разум; в почивните си дни понякога кара лодка; предпочита джина пред уискито и прочие. Така ли?

Аз съм… всъщност бях лекар, първо поколение в тази професия. Както виждате, нямам мустаци, макар и с военно минало — мъжете на моята възраст не успяха да го избегнат. Живея в Есекс, най-невзрачното и затова най-поносимото графство от тези около Лондон. Пия уиски, а не джин. Не нося шевиот, нито пък се разхождам с лодки. Налучкахте значи нещичко, но не много. Що се отнася до жена ми, не беше от благоразумните. Това е едно от последните качества, което можеха да й се припишат. Та както ви казах, слагат им нещо на меките сирена, та да не узряват много бързо. Но в крайна сметка те си узряват. Меките сирена се разтичат, другите пък се втвърдяват. Но всички плесенясват. 35 35 Прочутият герой в „Мадам Бовари“, аптекарят Оме, събира рецепти за съхраняване на сирена. — Б.пр.

Смятах да си сложа снимката в началото на моята книга, да се вижда още като отгърнеш корицата. И то не от суета, а за улеснение. Но лошото беше, че е доста стара, отпреди десетина години. Нямах по-нова. Изведнъж си дадох сметка, че след определена възраст престават да те снимат. Или само по празници: на рождени дни и сватби, на Коледа. Гледаш — зачервен веселяк, вдигнал чаша сред приятели и роднини. Доколко правдив, доколко достоверен е този документ? Какво ли щяха да разкриват снимките от сребърната ми сватба? Всичко друго, но не и истината. И може би по-добре, че не се стигна до тях.

Каролин, племенницата на Флобер, споменава, че към края на живота си той съжалявал, че няма жена и деца. Но разказът й е доста оскъден. Двамата се разхождали покрай Сена, след като били на гости у нейни приятели. „«Добре са си — каза той за милите, порядъчни стопани на този дом. — Да — повтори тъжно, — добре са си.» Не исках да смущавам мислите му и безмълвно продължих да крача до него. Това беше една от последните ни разходки.“

Да беше смутила мислите му. На сериозно ли го е казал? Да приемаме ли отзива му за домакините като нещо повече от перверзен рефлекс на човек, който в Нормандия мечтае за Египет, а в Египет — за Нормандия? Значат ли думите му друго освен благосклонност към добродетелните хора, у които току-що е гостувал? Ами че ако е искал да възхвалява самата брачна институция, можел е да се обърне към племенницата си и да се разкае за самотния си живот, като признае: „Добре си си ти .“ Но той, разбира се, не е казал нищо, защото и нейното не било за завиждане. Омъжила се за мухльо, който фалирал, и за да го спаси, тя разорила вуйчо си. От случая с Каролин може да се извади поука… особено мрачна за Флобер.

И баща й бил същият малодушен неудачник, в какъвто се превърнал и съпругът й. Гюстав му отнел бащината роля. В „Съкровени спомени“ Каролин описва завръщането на вуйчо си от Египет, когато била още малка: една вечер той неочаквано нахълтва, събужда я, вдига я на ръце и прихва да се смее, защото в нощничката й могат да влязат две като нея, а после „залепва големи целувки“ на бузите й. Току-що е влязъл и мустаците му са студени и влажни от мъглата. Тя е уплашена и си отдъхва, когато вуйчото я пуска на пода. Какво е това, ако не христоматиен разказ за стряскащото завръщане на отсъстващия баща — завръщане от война, от гурбет, от чужбина, завръщане след любовна авантюра или премеждие.

Флобер обожавал Каролин. В Лондон я носел на ръце из Голямото изложение; този път тя се радвала, че е в обятията му, защитена от страшните тълпи. Преподавал й история — разказвал й за Пелопид и Епаминонд; преподавал й и география — изнасял лопата и ведро с вода в градината и за нагледност оформял полуострови, протоци и заливи.

Тя била щастлива, че расте край него, и детските й спомени не избледнели дори при бедите в по-късни години. През 1930 г., когато била вече на осемдесет и четири, в курорта Екс-ле-Бен Каролин се запознала с американската писателка Уила Катър и пред нея разказвала за времето отпреди осемдесет години, за часовете, прекарани върху мечата кожа в кабинета на вуйчо й: той работел, тя четяла и с гордост му пазела тишина.