Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

И тъй, виждате, че имам кафяви очи; тълкувайте го както щете. Ръст — метър и осемдесет и пет, прошарена коса, добро здраве. Но кое е важно да се разбере за мен? Само онова, което знам, в което вярвам, което мога да ви разкажа. В характера ми няма нищо забележително. Не, не е точно така. Честен съм, защо да не си го кажа? Гледам да се придържам към истината, макар че грешките, струва ми се, са неизбежни. Ако ги допускам, поне съм в добра компания. На 10 май 1880 г. на страницата си с некролози в. „Таймс“ твърди, че Флобер е написал книгата „Бувар и Плюше“, както и че „отначало упражнява бащината си професия — хирург“. Моята Британска енциклопедия (единайсето издание, уж било най-доброто) съдържа предположението, че Шарл Бовари е портрет на Флобер-баща. Оказва се, че авторът на тази статия, някой си „Е. Г.“, е всъщност Едмънд Гос. Като прочетох това, изсумтях презрително. След срещата ми с Ед Уинтъртън съвсем пък нямам време за мистър Гос.

Честен съм, почтен съм. Докато практикувах, не съм уморил нито един пациент, което е по-похвално, отколкото си представяте. Хората ми вярваха, във всеки случай идваха пак аз да ги лекувам. Бях добър към умиращите. Не съм се напивал, поне не безпаметно. Не съм издавал фалшиви рецепти. Нито пък съм флиртувал с пациентки в кабинета си. Описах се като светец. Но не е така.

Не, не съм убил жена си. Трябваше да се сетя, че ще си го помислите. Отначало разбирате, че е умряла, а след малко ви уверявам, че не съм уморил нито един пациент. Аха, кого тогава сте уморили? Въпросът ви звучи логично, съгласен съм. Колко лесно се раждат хипотезите. Имаше един на име Льоду, който злобно твърдеше, че Флобер се е самоубил; пропиля доста време на сума ти народ. Но за него ще ви разкажа по-нататък. Всичко това идва да докаже моята теза за полезното, за истинското познание. Или трябва да ви засипя с лавина от информация за себе си, та да признаете, че е толкова невъзможно да съм убил жена си, колкото и Флобер да е сложил край на живота си, или просто да кажа: Това е всичко, и толкова. Край. J’y suis, j’y reste. 34 34 Аз съм тук и тук оставам. (Фр.) — Б.пр.

Вероятно можех да прибегна до номера на Мориак. Да ви разкажа как съм закърмен с Уелс, Хъксли и Шоу, защо предпочитам Джордж Елиът и дори Текери пред Дикенс и колко харесвам Оруел, Харди и Хаусман, но не понасям Одън, Спендър и Ишъруд — пасмина, която проповядва социализма, представяйки го като крехък филиз на правната реформа по отношение на хомосексуалистите. А също и да ви кажа, че съм си оставил Вирджиния Улф за оня свят. Какво мисля за по-младите? За днешните автори ли? Всеки от тях, струва ми се, е усъвършенствал нещо, но те не съзнават, че литературата зависи от това да те бива за няколко неща наведнъж. Мога да говоря надълго и нашироко по всички тия въпроси — ще ми бъде приятно да кажа каквото мисля и посредством тези думи да дам воля на чувствата на мосю Джефри Брейтуейт. Но какво значение има споменатият господин?

Я по-добре да разиграем друга игра. Някакъв италианец беше писал, че критикът тайно желае да унищожи писателя. Дали е вярно? В известен смисъл, да. Всички мразим златните яйца. Пак проклетите златни яйца, ще чуете да мърморят критиците, когато някой добър писател съчини нова хубава книга. Не ни ли втръсна от омлети тая година?

Но ако не това, то поне мнозина критици искат да са литературни диктатори, да внасят ред в миналото и кротко, но авторитетно да чертаят бъдещите насоки на изкуството. Този месец всеки трябва да пише за това и това, следващия никой не бива да пише онова. Еди-кой си автор няма да бъде преиздаван, докато ние не решим. Всички екземпляри на този вредно слаб роман да се унищожат начаса. (Мислите, че се шегувам ли? През март хиляда деветстотин осемдесет и трета в. „Либерасион“ настоя френският министър по правата на жените да включи в своя списък на произведения, „масово подстрекаващи междуполовата вражда“, следните книги: „Пантагрюел“, „Невзрачният Джуд“, стиховете на Бодлер, целия Кафка, „Снеговете на Килиманджаро“ и… „Мадам Бовари“.) Но все пак да поиграем. Пръв започвам аз.

1. Да няма повече романи, в които група хора, изолирани от обстоятелствата, се връщат към „естественото състояние“ на човека — клети, голи, боси, първични същества. Всичко това може да се обобщи в един кратичък разказ, последния от жанра, който ще сложи точка на всичко това. Аз ще ви го напиша. Пътешественици претърпяват корабокрушение (или самолетна злополука) и се озовават някъде си, на остров, естествено. Един от тях, едър, як, противен тип, има пушка. Заставя всички да живеят в трап, изкопан в пясъка от самите тях. От време на време извежда по някой от своите пленници, застрелва го/я и изяжда трупа. Месото е вкусно и той дебелее. Когато е застрелял и изял и последния си пленник, започва да се тревожи какво ще прави без храна; но за щастие тъкмо в този момент пристига хидроплан и го спасява. Той разказва пред света, че е единственият оцелял корабокрушенец и че се е прехранвал с диви плодове, листа и корени. Светът се възхищава от доброто му физическо състояние и на витрината на вегетарианските ресторанти и магазини разлепват плакат с неговата снимка. Истината така и не се разкрива.