Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

В крайна сметка, ако писателите наистина искат да уподобят делтата на житейските възможности, ето какво ще направят: ще залепят на задната корица комплект разноцветни запечатани пликове. Всеки от тях ще бъде четливо надписан: Традиционен хепиенд; Традиционен нещастен край; Традиционен полущастлив завършек; Deus ех Machina ; Модернистичен условен край; Край със свършек на света; Отворен финал; Мечтателен епилог; Двусмислена развръзка; Сюрреалистичен край и тъй нататък. Ще бъде разрешено да се избира само един плик, а останалите трябва да бъдат унищожени. Ето това наричам аз предоставяне на избор за читателя. Но може би ме намирате за ненужно педантичен.

Що се отнася до двоумящия се разказвач… боя се, че пред вас стои точно такъв. Може би защото съм англичанин. Това поне го познахте, нали? Ами аз… аз… А, погледнете онази чайка горе. Досега не съм я забелязал. Отлъчила се е от ятото и чака трохите от нашите сандвичи. Знаете ли, надявам се, че няма да ме помислите за неучтив, ако се изнеса на палубата. В този бар стана много задушно. Дайте, ако искате, да се срещнем на връщане. В сряда на ферибота, който тръгва в два? Сигурен съм, че ще бъда в по-добро настроение. Става ли? Какво? А, не, недейте идва с мен на палубата. За бога, и без това първо ще се отбия в тоалетната. Не ми се ще, ако влезете и вие, да надничате от съседната кабинка.

Извинявайте, това само на шега. Значи на отплаване в два часа в бара. А, и един последен съвет: не пропускайте да посетите магазина за сирена на Гран Рю. Мисля, че собственикът се казваше Льорьо. Съветвам ви да си купите «Брия Саварен» и да си го занесете в Англия, че там няма да намерите свястно сирене. Или не го съхраняват добре, или му блъскат химикали да не узрява бързо и въобще го развалят. Тъй де, това между другото, ако обичате сирене…

Как улавяме миналото? Как улавяме чуждото минало? Смирено и покорно четем, учим, питаме, запомняме; но ето че някакъв незначителен детайл преобръща представите ни. Флобер е бил гигант, така разправят. Извисявал се е над всички като едър и снажен галски вожд, но в действителност е бил само метър и осемдесет, така твърди самият той. Висок, но не исполин; всъщност бил е по-нисък от мен, а във Франция аз изобщо не стърча над другите като галски вожд.

И тъй, Гюстав е бил гигант със своите сто и осемдесет сантиметра — узнаем ли това, светът на миналото сякаш се посмалява в нашите очи. Гигантите не са били толкова високи. (Значи ли това, че джуджетата са били още по-малки?) Ами дебелите по-слаби ли са били? Сигурно при по-нисък ръст не им е бил нужен толкова огромен корем, за да имат охранен вид. Или са изглеждали още по-тлъсти, защото са били със сегашните търбуси, но с по-дребни тела? Как да узнаем такива малки, но важни подробности? Можем десетки години да се ровим в хроники, но от време на време безпомощно ще вдигаме ръце и ще обявяваме историята просто за още един литературен жанр: миналото е автобиографична проза, претендираща за достоверността на парламентарен документ.

У дома имам един малък акварел на Руан от Артър Фредерик Пейн (роден в Нюарк, графство Лестър, през 1831 г., творил от 1849 до 1884 г.). Това е изглед към града от църквата в Бонсекур: виждат се мостовете, островърхите кули на катедралата, реката, която се вие покрай Кроасе. Пейзажът е нарисуван на 4 май 1856 г. Флобер е завършил «Мадам Бовари» на 30 април 1856 г. в Кроасе, на онова място в картината, където мога да забуча пръст между две разлети, нищо неподозиращи акварелни петна. Толкова е близо и същевременно толкова далеч. Това ли е всъщност историята — любителски акварел, нарисуван от бърза, самоуверена ръка?

Не съм сигурен в представите си за миналото. Просто искам да зная дали дебелите хора тогава са били по-дебели. А лудите по-луди ли са били? В руанската психиатрия имало един пациент, казвал се Мирабо, който бил известен сред лекарите и студентите в «Отел Дийо» с невероятна способност: за една чаша кафе бил готов да се съвкупява с женски труп върху дисекционната маса. (По-безумен ли ни изглежда заради чашата кафе?) Един ден обаче Мирабо се показал страхливец:

Флобер пише, че се побоял да изпълни коронния си номер, като видял, че жената на масата е гилотинирана. Сигурно са му предложили две чаши кафе, още захар, глътка коняк? (Дали тази необходимост от лице, дори мъртво, доказва, че е малко по-нормален или обратното — още по-луд?)

В днешно време не се употребява думата луд. Ама че безумство! Малцината психиатри, които уважавам, винаги говорят за луди . Използвайте кратките, прости, истински думи. Умрял , казвам аз, или умиращ , както и луд , и изневяра . Не казвам покойник или поминал се , или той е пътник . (Пътник ли? И то нередовен? Сега пък нередовен … Няма ли си дума луд.) Не употребявам разстройство на личността или кръшкане , или много често взе да ходи при сестра си . Аз си казвам луд и изневяра , толкова. Луд звучи добре. Обикновена, точна дума — предупреждение, че лудостта, току-виж, потропала на вратата ни като пощальон. Ужасните неща също са обикновени. Знаете ли какво е според Набоков изневярата, върху която разсъждава в лекцията си за «Мадам Бовари»? «Това е един много шаблонен начин да се издигнеш над шаблонното.»