Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Всяка историческа справка на изневерите несъмнено би цитирала прелъстяването на Ема в препускащия фиакър: вероятно това е най-прочутата съпружеска измяна в прозата на деветнайсети век. Ще кажете, никак не е трудно за читателя да си представи какво става в този «разлюлян» фиакър, така детайлно описан отвън. Да, наистина. Но като нищо може и да се заблуди. Цитирам Дж. М. Мъсгрейв, карикатурист, пътешественик, мемоарист и викарий в Бордън, графство Кент, автор на «Свещеникът, перото и моливът, или Спомени и илюстрации от едно пътуване до Париж, Тур и Руан през лятото на 1847 г. с някои записки по земеделието и животновъдството във Франция» (изд. Ричард Бентли, Лондон, 1848 г.) и «Обиколка из Нормандия, или Скицирани сцени, герои и случки от една разходка през Калвадос» (изд. Дейвид Бог, Лондон, 1855 г.). На с. 522 от второто произведение преподобният Мъсгрейв посещава Руан — «френския Манчестър», както го нарича той — по времето, когато Флобер още вършее из своята «Бовари». Описанието на града включва следния пасаж:

«Току-що споменах за пиацата. Струва ми се, че файтоните, спрели там, са най-ниските превозни средства в Европа. Застанал до някой от тях, можеш спокойно да сложиш ръка върху покрива му. Те са устойчиви, спретнати и кокетни малки каретки с два хубави фенера, които препускат по улиците като колесниците в приказките.»

И тъй, нашата представа внезапно се променя: прочутата изневяра ще да е била по-трудна и не толкова романтична, както сме си мислили. Доколкото ми е известно, такова уточнение не съществува сред огромния брой обяснителни бележки, натрапени на романа; затова аз я предлагам най-смирено, ако ще послужи на професионалните литератори.

Високите, дебелите, лудите. Сещам се и за цветовете. Докато се подготвял за «Мадам Бовари», веднъж Флобер цял следобед разглеждал пейзажа през различни цветни стъкла. Дали е виждал това, което сега виждаме ние? Би трябвало. Но какво ще кажете за следното: през 1853 г. в Трувил той гледал залязващото над морето слънце и заявил, че прилича на огромен диск, намазан с мармалад от френско грозде. Много образно. Но дали в Нормандия през 1853 г. мармаладът от френско грозде е бил със същия цвят като сегашния? (Ако беше останало някакво бурканче, можехме да проверим. Но пък как щяхме да разберем дали цветът не се е променил за толкова години?) Това са затормозващи въпроси. По този повод реших да направя запитване до една компания за консервирани сладка. За разлика от някои други те ми отговориха веднага. При това писмото звучеше обнадеждаващо: мармаладът от френско грозде е един от най-чистите ни продукти, уверяваха ме те, и макар че през 1853 г. руанските сладка може да не са били така избистрени както сегашните, защото са ги варили с нерафинирана захар, цветът сигурно е бил приблизително същият. Тъй че поне това е добре. А сега вече можем спокойно да си представим залеза. Но нали разбирате какво искам да кажа? (Що се отнася до другите ми въпроси: дори едно бурканче мармалад да бе стигнало до нас, вероятно щеше да е много потъмняло, освен ако не е било съхранявано в сухо, проветриво помещение, където е тъмно като в рог.)

Преподобният Джордж М. Мъсгрейв се отплесва в подробности, но поне е наблюдателен. Малко прекалява с помпозния стил (Чувствам се задължен да произнеса най-хвалебствени слова за литературната репутация на Руан“), но поради взирането си в детайлите е ценен източник на сведения. Отбелязва колко много обичат французите да ядат праз и как се ужасяват от дъжда. Отрупвал е с въпроси всеки срещнат: един руански търговец го смайва с това, че не е чувал за сос от кълцан джоджен с оцет; някакъв свещеник от Еврьо го осведомява, че мъжете във Франция четат много, докато жените почти никак. (Да не говорим за Ема Бовари!) В годината след смъртта на бащата и сестрата на Гюстав, когато посетил Руан, Мъсгрейв отишъл на гробището и по този повод изразява своето одобрение относно новаторската политика, допускаща закупуването на семейни парцели за вечно ползване. Описал е също и фабрика за преработка на тор, прочутия гоблен в Байо и лудницата в Каен, където през 1840 г. починал Бръмъл Контето 33 33 Джордж Брайън Бръмъл (1778–1840) — английски франт, известен като Краля на модата. — Б.пр. . (Луд ли е бил Бръмъл? Хората от персонала добре си го спомняли: un bon enfant , произнесли се за него те; пиел само ечемичена отвара, примесена с малко вино.)

Мъсгрейв е попаднал и на панаира в Гибре, където сред причудливите зрелища бил и най-дебелият човек във Франция, Жувен Сладура, роден в Ербле през 1840 г. По онова време Сладура бил четиринайсетгодишен. За вход се плащало едно су. Колко ли е бил дебел дебеланкото? Уви, нашият странстващ художник не е влязъл в шатрата, за да нарисува това чудо на природата; изчакал обаче някакъв френски кавалерист, който си платил едното су, пуснали го вътре, но на излизане „бълвал цветисти нормандски ругатни“. Мъсгрейв не се осмелил да го попита какво е видял, ала останал с впечатлението, че Сладура не ще да е бил толкова напомпан, та да задоволи очакванията на посетителите.